Сано се изуми от прямостта и упоритостта й. Не знаеше как да отвърне, и само каза:
— Онзи удар беше възхитителен!
Очите на Рейко се разшириха от учудване при този неочакван комплимент.
— Благодаря, но не беше нищо особено… — страните й поруменяха от удоволствие. — Научих го от трактата върху бойните изкуства на Кумаширо…
— Ти си чела трудовете на Кумаширо? — сега бе ред на Сано да се изненада. Великият майстор на меча, живял преди двеста години, бе и негов герой. Любовта му към историята на бойните изкуства взе връх над убеждението му, че жените не бива да ги упражняват. В следващия миг двамата с Рейко вече обсъждаха кенджуцу. И тъй като тя бе чела не по-малко от него, това бе един от най-приятните разговори, които някога бе водил на тази тема. Интелигентността й истински го впечатли, а и бе такова удоволствие да я гледа как сияе от ентусиазъм! Тя се приближи до него; позата й стана по-непринудена; усмивката й отразяваше и неговото удоволствие от взаимния интерес. Сано бе сигурен, че бе дошла при него, защото искаше да го види — в края на краищата можеше да изпрати някоя прислужница да му предаде съобщението от баща й. Без съмнение и Рейко изпитваше същото неустоимо желание за близост!
И тогава, насред разгорещения спор за достойнствата и слабостите на един от стиловете за бой с меч, Сано осъзна, че допуска същата грешка както съдията Уеда — той насърчаваше Рейко в нейните далеч неженствени начинания…
Изражението му вероятно се бе променило, защото Рейко изведнъж млъкна насред изречението. Тъга угаси искрите в очите й; тя бе прочела мислите му.
— Късно е — каза тя със съжаление. — Няма повече да прекъсвам работата ти. Лека нощ, уважаеми съпруже! — после се поклони и излезе.
По-унил от всякога, Сано седна на бюрото, обгърнат от самота. Продължаваше да усеща присъствието й — бистър ромолящ поток, който постепенно дълбаеше своя път през скалата на душата му. После си наля нова чашка саке и насочи мислите си към един друг страдалец в любовта — Кушида. Главният пазач представляваше чудесна възможност за Сано да приключи бързо разследването, без да излага на риск собствения си живот. Но липсваха всякакви сериозни уличаващи доказателства, а докато не ги събереше, Сано не можеше да прати някого на мястото за екзекуции.
Пресегна се към вградените рафтове над бюрото и взе дневника на Харуме. Прелисти страниците и отново се запита защо Кушида бе пожелал да го открадне. И тогава забеляза нещо, което бе пропуснал до този момент — малки мастилени чертици изпълваха вътрешните полета на страниците там, където минаваше свързващият копринен шнур. Сано го развърза и раздели листовете. Следите се оказаха крайчетата на йероглифите, които Харуме бе нанасяла покрай ръба на средните страници, впоследствие скрити под подвързията. Наредени последователно, те гласяха:
Сано прочете отново редовете, като едва сдържаше ликуването си. Наложницата вероятно бе имала връзка с някой друг, когото бе обичала тъй силно, че не е могла да устои на порива да отрази чувствата си на хартия въпреки страха от разкритие. Но кой бе този любим с ранг, чието име тя не бе споменала? Всеки мъж би бил обречен на смърт, ако дели ложе с любимата наложница на шогуна; дори и жена не би избегнала същата съдба, ако спечели чувствата й. По какъв начин положението на този мъж правеше опасността още по-голяма? Дали връзката между тях бе причина за по-ранните опити да бъде убита?
Новото откритие отпращаше господарката Кейшо доста назад в списъка на заподозрените — все пак стиховете недвусмислено посочваха мъж като източник на вдъхновението. Кушида пък бе отрекъл всякакъв сексуален контакт с Харуме, но ако е излъгал? Страстният тон на скритото послание не подхождаше на описаните срещи с владетеля Мияги, но кой знае? Или в миналото на Харуме имаше друг, все още неизвестен любовник?
Сано бе длъжен да разследва тази нова възможност.
Глава 25
Банята в къщата на Мияги бе подобна на онези, които се намираха във всяко яшики. Дълбока дървена вана, пълна с гореща вода, димеше в средата на просторното помещение. На рафтове бяха поставени кофи за плакнене, кърпи, сапун от оризови трици и бурканчета с благовонни масла. Благодарение на оградения под разплисканата вода можеше да изтича по канала отдолу. Въздухът се сгряваше от мангали с дървени въглища. Но тази баня имаше и две необичайни особености. Единият ъгъл бе скрит от бамбуков параван, а в стената на равнището на очите бе вградена малка вратичка. Зад паравана, коленичила върху възглавничка, стоеше госпожа Мияги. При звука от стъпки тя се напрегна в очакване да се появи мъжът й. Шпионката се отвори и тя почувства нетърпението му, когато той надзърна в банята. Тя плесна с ръце — сигнал за началото на ритуала.