— Моля ви, изчакайте навън за момент — обърна се той към свещениците, прислугата и дворцовите служителки! Те се подчиниха и Сано нареди на Хирата: — Доведи главния дворцов лекар.
После отвори прозореца, за да пусне вътре слънчевата светлина и да проветри от дима. Извади сгъната кърпа от пояса си и закри носа и устата си. След като уви ръка в края на колана си, за да се предпази от физическа болест и духовно омърсяваме, той клекна до трупа и отмахна белия покров.
Тялото бе на млада жена — красива и съблазнителна. Полите на кимоното й бяха разгърнати и откриваха голите й бедра и крака. Имаше овално лице, чиято гладка кожа и меки черти вероятно са били красиви, но сега бяха изцапани с кръв и повръщано, петна от които се виждаха и по рогозката около тялото. Сано преглътна мъчително. По-рано тази сутрин той бе твърде напрегнат около сватбата, за да яде. Сега заради празния стомах имаше чувството, че всеки миг ще му призлее. Поклати глава със съжаление. Харуме бе умряла в разцвета на младостта си. В следващия миг Сано се навъси, забелязвайки странното състояние на тялото й. Трупът изглеждаше вдървен, сякаш смъртта бе настъпила преди часове, а не преди няколко минути: гръбнакът бе извит, юмруците — здраво стиснати, ръцете и краката — изпружени, челюстите — сковани. С увита длан Сано опипа ръката. Тя бе стегната и твърда, мускулите бяха замръзнали в последен спазъм. А широко отворените очи изглеждаха твърде тъмни. Сано се приведе, за да ги огледа по-добре, и видя, че зениците се бяха разширили чак до ирисите. А върху обръснатите слабини се открояваше нещо като прясно татуиран символ, все още червен и подпухнал около почернените с туш разрези — йероглифът ай.
При шума от стъпки в коридора Сано вдигна поглед и видя Хирата и дворцовия лекар да влизат в стаята. Те клекнаха до него, като държаха кърпи върху устата и носа си, и заоглеждаха трупа.
— Що за болест е това, доктор Китано? — запита Сано през собствената си кърпа, която вече бе овлажняла от слюнка.
Лекарят поклати глава. Той имаше прорязано от бръчки лице и оредели сиви коси, събрани на кок отзад на тила му.
— Не зная. Лекар съм от трийсет години, но никога не съм виждал или чувал за нещо подобно. Внезапен пристъп, делириум, бълнуване за демони, конвулсии, разширени зеници, светкавична смърт… Пълна загадка! Не мога да посоча лек. Боговете да са ни на помощ, ако тази болест се разпространи…
— През първата ми година в силите на реда — каза Хирата — триста души в Нихонбаши погинаха от треска. Но тя не е с тези симптоми… не умираш тъй бързо… Колко неприятности си имахме с онази епидемия! Трупове по улиците, кражби, паника, бежанци, изоставени магазини, пожари…
Сано закри с покрова мъртвото тяло на Харуме, изправи се и махна кърпата, с която пазеше лицето си. Същото сториха и другите двама. Той добре си спомняше епидемията и се ужасяваше от още по-гибелно развитие тук, в сърцето на държавното управление. Но в този миг му хрумна и друга, не по-малко обезпокоителна възможност.
— По-рано сокушицу Харуме имала ли е някакви симптоми на заболяване? — попита той доктор Китано.
— Вчера аз лично проведох ежемесечния й преглед, както правя с всички наложници. Харуме бе в безупречно здраве.
Макар че страхът на Сано от епидемия стихна, го обзе нарастващо безпокойство.
— Има ли други болни сред жените?
— Не съм успял да прегледам всички. Главната служителка ми каза, че са много разстроени, но чисто физически са добре.
— Ясно! — макар че това бе първото му посещение във вътрешното крило, Сано знаеше, че е пренаселено. — Жените живеят заедно, спят заедно, къпят се заедно, ядат една и съща храна и пият една и съща вода? И са в непрекъснат контакт с персонала, нали?
— Точно така, сосакан сама — отвърна лекарят.