— Да… Харуме ми каза, че ако не й дам десет хиляди кован, ще каже на шогуна, че съм я насилил — каза Шигеру унило. — Мислех, че само ме плаши, но не можех да бъда сигурен. Затова й платих, по малко всеки път, за да не забележиш, че липсват пари. Не исках да се тревожиш… — Шигеру сякаш изведнъж рухна, останал без сили от признанието. — Това, че Харуме ме е изнудвала, е доста силен мотив за убийство… Ако сосакан Сано научи, ще се превърна в основен заподозрян. Сега разбираш ли защо се страхувам?
Облекчение заля госпожа Мияги. Изнудване — ето какво било! И колко мило от страна на съпруга й да се съобрази с чувствата й.
— Не се тревожи, братовчеде — каза тя. — Ще уредя нещата така, че сосакан Сано да не те заплашва по никакъв начин. Сега почивай и остави всичко на мен.
Очите на Шигеру се изпълниха с благодарност.
— Благодаря ти, братовчедке. Какво щях да правя без теб… той се обърна и се сгуши под завивките.
Акико угаси лампата. Скоро Шигеру похъркваше тихо, но тя лежеше будна и обмисляше своя план. Според сведенията за разследването Кушида бе главният заподозрян и всички очакваха той да бъде осъден. Но госпожа Мияги не можеше да разчита на това. От самото начало си даваше сметка, че им предстоят неприятности, и се бе подготвяла за тях. Вече бе действала, за да защити бъдещето на брака си; сега трябваше да защити безопасността на любимия си съпруг. Слънцето на живота й.
Глава 26
Наближаваше полунощ и мъглата се разпръсваше над банчо — района на запад от замъка Едо, където живееха потомствените васали на Токугава. Звездите блещукаха върху неравни отрязъци от индигово небе. Лунното сияние превръщаше отлитащата мъгла в сребрист воал, който обгръщаше лабиринта от опустели улички. В гъстите бамбукови храсталаци, заобикалящи стотици малки яшики, кипеше нощен живот. В мокрите листа шумоляха плъхове; биеха се бездомни кучета; пееха щурци. Но повечето хора вече спяха в потъналите в мрак къщи. Пазачите дремеха в стражевите кули, понасяйки досадата на един безметежен пост. Всичко тънеше в покой — освен имението на Кушида — над портата и около бамбуковия гъстак горяха три факли. Войници на Токугава пазеха наоколо и се бяха настанили дори на сламения покрив, за да предотвратят евентуалното бягство на престъпника, който се намираше под домашен арест.
В малък тъмен килер, превърнат в затворническа килия, Кушида лежеше на своя футон. Алхимията на съня го бе отнесла далеч от неговия затвор, във вътрешното крило, където по пустите коридори се разнасяше пеенето на Харуме:
Кушида стига до вратата на сокушицу Харуме, отваря я и вижда мъртвото момиче на пода. Голото й тяло и дългите й разрошени коси са потънали в кръв. Фаталната иредзуми се откроява върху обръснатите й слабини като мастилени знаци върху слонова кост. Кушида я съзерцава с ужас. В това време Харуме отваря очи и с дрезгав глас запява:
Кушида се стресна, събуди се и седна в леглото. Гърдите му хриптяха като след продължителен бяг. Всяка нощ неизменно я сънуваше, откакто я бе видял за пръв път. След смъртта й тези сънища се бяха превърнали в кошмари, а в душата му все повече се трупаше гняв за това, че го бе унижила и съсипала.
Кушида с мъка се изправи на крака и се наруга, че се бе поддал на слабостта и бе оставил сънищата да го връхлетят. Но той се нуждаеше от отдих, далеч от грубата реалност, в която се намираше. Закрачи напред-назад, като се опитваше да овладее чувствата си. В началото понасяше затворничеството си със самурайски стоицизъм. Но вече не можеше да стои в покой. Срамът, че е затворен в клетка като животно, терзаеше духа му. В този момент покрай прозореца мина трепкаща светлинка на свещ и за миг разреди мрака в килията му. В коридора се появи възрастен беловлас самурай.
— Май не ви е до сън, господарю? — беше Йохей, потомствен васал на клана на Кушида. Старецът се усмихна, ала бръчките по кръглото му лице се врязаха още по-дълбоко от скрита тъга. — Е, и на мен, та затуй рекох да дойда да ви правя компания… — Йохей обожаваше Кушида още от раждането му и винаги се грижеше за него като любящ чичо. Той единствен бе дръзнал да го посети и с това да си навлече всеобщото неодобрение — всички от семейството на Кушида го смятаха за виновен и страняха от него като от прокажен. Сега Йохей каза: — Добре ли сте? Мога ли да направя нещо за вас?
От благостта на стареца в очите на Кушида бликнаха сълзи.