Двамата се разделиха и Сано пое към съда, за да се отзове на поканата на съдията Уеда. Когато пристигна, гледането на делото вече бе в ход. Той се вмъкна тихо в дългото сумрачно помещение. Уеда се намираше на подиума, а строгото му лице бе осветено от лампите, поставени на бюрото пред него. От двете му страни имаше по един секретар. Обвиняемата бе жена, облечена в муселинена долна риза. С вързани глезени и ръце тя бе коленичила пред подиума. Външните зрители бяха коленичили един зад друг в средата на стаята.
В този момент секретарят обяви:
— Обвиняемата Марико от Кьобаши е обвинена в убийството на своя съпруг Накано, майстора на сандали. Сега съдът ще изслуша доказателствата. Призовавам първия свидетел — свекърва й.
Обвиняемата избухна в сълзи, а от публиката се изправи една старица. Докуцука до подиума, коленичи пред него и се поклони на съдията Уеда. После каза:
— Преди два дни синът ми внезапно се почувства зле след вечеря. Започна да се дави и да кашля и каза, че не може да диша. Отиде до прозореца за въздух, но бе толкова замаян, че падна на пода. После започна да повръща — първо храната, която бе погълнал, после — кръв. Опитах се да помогна, но той помисли, че съм вещица, която иска да го отрови. Аз, собствената му майка! — гласът на старицата се прекърши от мъка. — Почна да се мята и да пищи. Бързо отидох и повиках лекар. Когато се върнахме няколко минути по-късно, горкият ми син бе издъхнал. Лежеше скован като ей тази колона.
Внезапно вълнение разнесе тревогата и умората на Сано. Майсторът на сандали бе умрял със същите симптоми като сокушицу Харуме. Сега Сано разбра защо съдията Уеда го бе повикал.
— Марико готви и поднася всички наши ястия — каза свидетелката, вперила свиреп поглед в обвиняемата. — Тя бе единственият човек, пипал купичката на сина ми, преди той да яде. Вероятно го е отровила. Те не се разбираха. Нощем тя отказваше да изпълнява брачните си задължения. Мрази да оправя къщата и да пазарува, да шие или да помага в магазина, за да си изкарва прехраната, и да се грижи за мен. Ние я пребивахме, но и това не я накара да се държи, както трябва. Тя уби сина ми, за да може да си отиде вкъщи при родителите си. Ваша светлост, моля ви в името на справедливостта към моя син да осъдите това зло момиче на смърт!
Последваха показанията и на други свидетели — на лекаря, на съседи, които потвърдиха окаяното състояние на техния брак; на силите на реда, които бяха намерили някакво шишенце, скрито под кимоното на обвиняемата, бяха проверили съдържанието му върху плъх, бяха наблюдавали бързата му смърт и я бяха арестували. Ясен случай, каза си Сано.
— Какво ще кажете в своя защита, Марико? — попита съдията Уеда.
Все още ридаеща, жената вдигна глава.
— Не съм убила съпруга си! — изплака тя.
Съдията каза:
— Има много доказателства за вината ти. Трябва или да ги отхвърлиш, или да се признаеш за виновна.
— Моята свекърва ме мрази. Тя ме обвинява за всичко. Когато съпругът ми почина, тя искаше да ме накаже и затова каза на всички, че аз съм го отровила. Но аз не съм го сторила. Моля, повярвайте ми!
Сано пристъпи напред и каза:
— Ваша светлост, моля, позволете аз да разпитам обвиняемата.
Хората от публиката се извърнаха към него; ропот на изненада премина през тях. Беше рядкост някой извън съдията да провежда разпит в хода на процеса.
— Имате позволението ми — отвърна съдията Уеда.
Сано коленичи до подиума. Иззад рошавите си коси обвиняемата го гледаше ужасено, като хванато в капан диво животно. Беше изтощена, лицето й бе покрито със синини, а двете й очи — с тъмни отоци.
— Семейството ли ви причини това? — попита Сано.
Тя кимна треперейки. Свекърва й се обади, за да се оправдае:
— Тя беше мързелива и непокорна. Заслужаваше си боя, дето й го хвърляхме и аз, и синът ми.
Сано се ядоса. Фактът, че това се случваше често, не го правеше по-малко отблъскващ.
— Ваша светлост — каза той, — нужна ми е информация от обвиняемата. Ако тя ми я предостави, ще препоръчам обвинението срещу нея да бъде сменено на убийство при самозащита и тя да бъде върната на родителите й.
Откъм публиката се надигна протест. Един дошин каза:
— При цялото ми уважение, сосакан сама, това ще послужи като лош пример за гражданите. Те ще решат, че могат да убиват, а после да твърдят, че е при самозащита, и да се измъкват безнаказано!
— Тя уби сина ми! Заслужава да умре! — извика свекървата.
— Вие със сина ви сте малтретирали момичето — отвърна Сано, макар че се питаше защо се намесва, след като случаят нямаше нищо общо с неговото разследване. Смътно си даде сметка, че гневът му се коренеше в новото съзнание, което имаше за окаяното положение на жените. Изпитваше нужда по някакъв начин да предложи обезщетение на Рейко за жестокото отношение на обществото към нейния пол.