— Вашата препоръка ще бъде приета, ако обвиняемата ви окаже съдействие. Продължавайте! — отсече гръмовно гласът на съдията Уеда и врявата откъм публиката тутакси стихна.
Сано се обърна към момичето:
— Откъде взе отровата, с която уби съпруга си?
— Не съм искала да го убивам — изплака тя. — Исках само да го омаломощя, за да не ме бие повече.
— Сега вече си в безопасност — каза Сано, — хайде кажи откъде взе отровата.
Обвиняемата подсмръкна силно.
— Купих я от един амбулантен търговец. Чойей!
Сърцето на Сано подскочи.
— Къде го срещна?
— На кея Дайкон.
На северозапад от Нихонбаши районът бе прорязан от канали. Пред складовете имаше застлани с плочи кейове. Там докери разнасяха дърва за огрев, бамбукови пръти, зеленчуци, въглища и зърно до вързаните лодки и обратно. Сано познаваше този район още от времето, когато работеше в силите на реда, тъй като бараките на йорики бяха разположени в съседния административен район. Той пое надолу по кея Дайкон покрай носачи, натоварени с бали. Леден бриз набраздяваше водната повърхност на каналите, която отразяваше зимната синева на небето. Кънтящи и отчетливи, наоколо се носеха викове, трясък и тропот на дървени подметки. Сано различаваше безпогрешно смесицата от дима на мангалите и мириса на далечните планински снегове, която за него болезнено възвестяваше последния сезон на годината.
Обвиняемата му бе казала, че Чойей държи стая в една къща на третата улица от пристанището. Сега Сано пое в указаната посока. Два реда двуетажни бедняшки къщи ограждаха пътя, широк едва колкото да побере коня му. Стърчащи навън балкони препречваха слънчевата светлина. На опънати над тясната уличка върви се вееше пране. От комините се издигаше мазен дим. Улицата бе пуста, потънала в мрачна тишина. Сано слезе от коня си пред петата порта и почука. Като не получи отговор, пробва вратата, но тя не поддаде. Тогава надникна през процепите на капаците на прозорците и извика:
— Чойей?
Вратата на съседния апартамент се открехна и на прага се показа слаб брадясал мъж.
— Кой сте вие? — попита той. Когато Сано се представи и обясни причината за посещението си, мъжът побърза да се поклони. — Добър ден, сосакан сама. Аз съм хазяинът. То и аз исках да видя търговеца… Дължи ми наема… Знам, че е вътре, с някакъв човек, дето дойде при него. Преди миг ги чух да говорят. Дъртият мошеник само се прави, че го няма — и като заблъска по вратата, хазяинът извика: — Отвори!
Внезапен порив тласна Сано към действие. Той блъсна с рамо вратата веднъж, два пъти, три пъти. Дървената плоскост поддаде. Откъм стаята до тях достигнаха задавени хрипове, хъхрене и глухи стенания. Сърцето на Сано се сви от тревога.
— Не! — възкликна той, когато в него бликна като ледена струя ужасно предчувствие. Влетя вътре, но там бе твърде тъмно и единственото, което видя, бяха някакви неясни силуети. После, когато очите му привикнаха към мрака, сенките се превърнаха в скрин, шкаф и маса. В далечния ъгъл лежеше човешка фигура, източникът на ужасния шум. Сано коленичи при проснатото тяло. — Светлина! — извика той.
Хазяинът отвори капаците на прозорците и запали една лампа. От тъмнината изплува силуетът на Чойей. Бе възрастен, но със силно телосложение. Мръсните му бели коси се бяха сплъстили около оплешивялото му теме. Изпъкнали от ужас очи гледаха втренчено в Сано, а от зейналата му уста бликаше кръв и се стичаше по дрипавото му кимоно. На гърдите му зееше рана. Хрип, вдишване, стенание. И пак — хрип, вдишване, стенание.
— О, не, не! — изплака хазяинът. — Защо трябва това да се случи точно в моя имот?
— Извикай доктор! — нареди Сано. После огледа дълбоката прободна рана между ребрата на Чойей и каза: — Остави, няма смисъл… — и по-рано бе виждал такава рана и знаеше, че е фатална. — По-добре извикай силите на реда. Бързай! — хазяинът се втурна навън. Сано притисна с ръце раната на Чойей. Старецът жадно пое въздух и го изпусна с облекчение. — Кой ти стори това?
Устата на търговеца се отвори и затвори няколко пъти, преди гласът му да излезе.
— Клиент… купи… биш — изхриптя той. Кървава пяна изби през носа му. — Върна се днес… наръга…
Сано бе обзет от въодушевление. Купувачът по всяка вероятност бе и търсеният убиец на сокушицу Харуме.
— Кой беше, Чойей? — Сано припряно стисна ръката на умиращия търговец. — Кажи ми! — От устата на Чойей се разнесе мъчително хриптене. От раната продължаваше да блика кръв. Устните и езикът му се бореха да произнесат нечие име, което сякаш бе заседнало в гърлото му. — Кажи поне как изглеждаше? — попита Сано. Докато търговецът се мъчеше да изрече името, Сано трескаво премисляше възможностите. Бруталното намушкване сочеше към пазача Кушида. Дали не бе избягал от домашния арест, за да убие Чойей? — Копие ли използва? — попита Сано, успявайки да скрие нетърпението си. Тялото на Чойей се мяташе, главата му се въртеше в неистов протест срещу надвисналата смърт. — Как изглеждаше? Кажи ми, за да мога да го открия!