С огромно усилие търговецът на лекарства пое дъх дълбоко и прошепна:
— … слаб… с тъмно наметало… качулка… Това описание подхождаше както на владетеля Мияги, така и на Кушида. А дали и на тайния любовник на Харуме? Е, поне изключваше от заподозрените възпълната господарка Кейшо.
Откъм улицата се разнесе тропот на тичащи нозе. Един дошин и двама цивилни помощници се показаха на вратата. Сано бързо повтори описанието на убиеца, дадено от Чойей, след което добави свое собствено на Кушида и на даймио Мияги.
— Може да е всеки от тях или някой друг, но със сигурност не е отишъл много далеч. Тръгвайте! — те се втурнаха навън, а Сано се обърна към търговеца.
— Чойей, какво друго можеш да ми кажеш? Чойей!
В гласа му прозвуча отчаяние, защото усети как тялото на търговеца се отпусна в ръцете му. Очите на стареца угаснаха. Последен слаб стон и единственият свидетел в разследването издъхна.
Глава 28
Къщата, към която Ичитеру бе упътила Хирата в писмото си, се намираше в богатата част на търговския район край един засенчен от върби канал близо до реката. Обикновено Хирата се гордееше с това, че познава отлично Нихонбаши, но сега установи, че се намира на непозната за него територия. Възрастта и изобилието се бяха отложили като дълбока патина върху тази част на града. Високите каменни стени бяха покрити с мъх. Медните покриви бяха зеленясали. Заради щастливото им съседство с вода тези богати къщи бяха преживели многобройни пожари и представляваха част от най-старите постройки в Едо. Хирата чувстваше как късметът му… и увереността… го напускат с всяка измината крачка. В юмрука си — като талисман стискаше листа с въпросите, на които трябваше да я накара да му отговори. Стигна до указаното място малък имот, отделен от съседните с голяма градина. Къщата сякаш се губеше под разперените клони на боровете, които почти скриваха ниския й покрив. Хирата похлопа на портата. Тя се отвори и на прага се показа Мидори, която васалът на Сано съвсем беше забравил.
— Хирата сан! — възкликна тя радостно. Толкова се надявах да ви видя отново… тя нетърпеливо го дръпна в избуялата джунгла от плевели и не орязани храсти под навеса с повехнали лози, който заслоняваше пътека към верандата. Облечена в кимоно на червени макове, Мидори бе като цвете в мъртва пустош. — Какво ви води насам? Как разбрахте къде да ме намерите?
Въодушевеното й посрещане го поласка и разсея нервността му. В желанието да не засегне Мидори с обяснението, че не тя е целта на посещението му, каза:
— О, ние, детективите, си имаме начини да откриваме разни неща.
— Тъй ли? — очите на Мидори се разшириха от благоговение.
— Разбира се — отвърна Хирата. — Я ме пробвайте. Дайте ми да разгадая някоя тайна.
С наклонена в размисъл глава и с пръст върху бузата Мидори представляваше очарователна картина. После тя се усмихна дяволито:
— Загубих си любимия гребен. Къде е?
Хирата се смути и каза:
— Признавам, не знам. Но ще ви помогна да го потърсим, ако желаете.
— Наистина ли? — очите на Мидори засияха.
Развеселен от откровеното й възхищение, Хирата побъбри с нея за разни незначителни неща. Те не чуха вратата да се отваря, нито забелязаха Ичитеру, преди тя да заговори.
— За мен е чест, че приехте поканата ми, Хирата сан — откъм другия край на заслонената пътека гласът й прозвуча като топъл полъх от пещ. — Хиляди благодарности, че сте тъй… точен — той се обърна и видя Ичитеру, застанала на сенчестата веранда. Бледата й кожа, бледоморавото й копринено кимоно и украшенията на вдигнатата й на кок коса блестяха, а загадъчният й поглед парализираше Хирата. Тутакси ужасът му се възвърна. — Мидори, защо задържаш госта ми вън, вместо да ми го доведеш? — упрекна момичето Ичитеру.
Мидори извърна поглед към Хирата. Очите й бяха пълни с обида. Тя унило каза:
— Значи сте дошли на посещение при нея. Трябваше да се досетя. Съжалявам, че ви задържах — и като се поклони вдървено, добави: — Моля да ме извините, господарке — после се обърна тъй, че Ичитеру да не я види, и прошепна: — Хирата сан, има нещо, което трябва да ви кажа…