— Сенсей Фукузава? Извинете, може ли да поговоря с вас? — тя се поклони и добави: — Сигурно не ме помните. Последната ни среща бе преди осем години.
Музикантът отвори очи. Старостта не бе замъглила проницателната им яснота. Лицето му светна. Беше я разпознал.
— Разбира се, че те помня, госпожице Рейко… или може би трябва да кажа уважаема госпожо Сано — гласът му бе слаб и треперещ: — Поздравления за брака ти — после той протегна ръка с гостоприемен жест. — Моля, заповядай.
— Благодаря — Рейко изкачи стъпалата на павилиона и коленичи срещу стареца. — Търсих ви къде ли не — в къщата ви в Гинза и в театрите. Накрая един от вашите колеги ми каза, че сте започнали поклонничество по храмове и манастири из цялата страна. Толкова се радвам, че ви открих, преди да напуснете Едо.
— А-а, да. Искам да посетя светите места, преди да умра. Но каква е причината за това внезапно нетърпение да се срещнеш със своя стар учител по музика? — очите на стареца искряха. — Предполагам не желанието за нови уроци?
Рейко се усмихна печално. През шестте години, когато сенсей Фукузава я бе обучавал да свири на кото, тя не бе проявила необходимото усърдие. Сега бе достатъчно голяма, за да съжалява за пропилените усилия на своя сенсей.
— Искам да се извиня за тогавашното си отношение — каза Рейко.
— Няма нужда от извинения; достатъчно ми е да видя, че си узряла — отвърна старецът, произнасяйки на глас мислите й. — Но предполагам, че има сериозна причина за честта, която ми оказваш с вниманието си? — усмихна се той благо.
— Да — призна тя. — Разследвам убийството на сокушицу Харуме и чух, че сте прекарали последния месец в двореца, давайки уроци на наложниците във вътрешното крило. Искам да знам дали сте чули или видели нещо, което може да ми помогне да разкрия убиеца.
— А-а! — сенсей Фукузава прокара изкривените си от артрит пръсти по струните на кото, като съзерцаваше Рейко. От инструмента се разнесе блуждаеща отвлечена мелодия с минорно звучене. Макар че нито изражението му, нито тонът му подсказваха нещо различно от благ интерес, Рейко разчете неодобрение. Тя побърза да се оправдае пред възрастния учител, защото копнееше за доброто му мнение. След като обясни защо иска да разследва убийството, тя му съобщи новините, които бяха затвърдили решимостта й да разреши случая.
— Моята братовчедка Ери ми спомена тази сутрин за един слух, който се носел из двореца. Очевидно майката на шогуна е имала връзка с Харуме, която е завършила зле. Тя е написала писмо на Харуме, в което я заплашвала да я убие, и затова всички смятат, че господарката Кейшо е убийцата. Само че съпругът ми е под натиск по-бързо да разреши случая и ако разбере за слуховете и намери писмото, може да реши да обвини господарката Кейшо. Но ако тя е невинна и се окаже, че той е сгрешил, ще бъде екзекутиран за измяна. А аз като негова съпруга ще умра заедно с него… Не мога да завися единствено от това, дали съпругът ми ще разкрие истинския убиец…
Музиката на кото зазвуча по-ведро и сенсей Фукузава кимна.
— Е, добре, ще се опитам да ти помогна… — докато свиреше, той съзерцаваше една увеселителна лодка по езерото. — С наложниците разговаряхме доста през изтеклия месец. Между тях често избухваха скандали, а и жените наистина клюкарстват непрестанно; само че не мога да си спомня нищо необичайно, което да са казали или сторили. Не си спомням да съм се запознавал със сокушицу Харуме. Съжалявам. Май си се старала за нищо. Моля те, прости ми.
Първоначално Рейко се натъжи, а впоследствие се ядоса на себе си. Беше надценила детективските си способности. Не можеше да победи Сано в собствената му игра! Тя с горчивина си даде сметка, че всъщност се мъчи да намери убиеца на Харуме, за да угоди на съпруга си, да го накара да я харесва и уважава.
Внезапно музиката свърши с един неблагозвучен акорд.
— Чакай малко — каза сенсей Фукузава. — Все пак нещо си спомних. Беше много особено; как можах да го забравя? — Рейко отново се обнадежди. — Видях някого във вътрешното крило, дето въобще не му е мястото там. Беше… чакай да видя… май беше преди два дни.