— Много благодарим — отвърна Акико. Една от наложниците пое пакета на Рейко. А на другата господарката Мияги каза: — Орехче, донеси чай за нашата скъпа гостенка — и двете момичета бързешком се отправиха към къщата. Мияги Акико разкърши рамене и каза: — Човек се схваща от дълго седене, пък и вие сигурно сте изнервена след това пътуване с паланкин. Елате да се разходим из градината.
Рейко се бе чудила какъв повод да намери, за да остане по-дълго у семейство Мияги, а сега, макар че планът действаше, тя копнееше да си тръгне колкото се може по-скоро. Черните очи на Акико блестяха с хищен интерес. Рейко отстъпи… и се блъсна в даймио, който се бе приближил и бе застанал от лявата й страна.
— Прекрасна като пролетен сняг върху вишневи цветове — изрече той провлечено.
Обградена от своите домакини, Рейко изобщо не се почувства поласкана от комплимента, който внушаваше упадък на красотата. Намираше владетеля Мияги за отблъскващ с тази негова отпусната кожа, увиснали клепачи и прегърбена стойка. Той ли бе бащата на нероденото бебе на сокушицу Харуме? Как е могла тя да понася докосването му?
— Предложението за разходка из градината звучи неустоимо примамливо — рече тя напрегнато и пое надолу по пътеката. Искаше да се отдалечи от извратената аура на двамата съпрузи, но те и двамата крачеха тъй близо до нея, че тя почти чувстваше горещия дъх на даймио върху тила си и долавяше зле прикритата агресивност на госпожа Мияги. Рейко съжали, че не бе влязла с охраната си. Напрегнатостта изтласка от съзнанието й плановете, как да разпита владетеля Мияги. Сега затърси подходяща реплика да започне непринуден разговор.
— Градината ви е възхитителна — каза тя. — Толкова е… елегантна — довърши тя непохватно.
Мияги Акико каза:
— Но аз предполагам, че градината на сосакан сама е много по-хубава.
Рейко реши да се възползва от това начало.
— За съжаление мъжът ми не разполага с много време за разходки из природата. Ангажиран е с неотложни въпроси. Може би сте чули за произшествието, което прекъсна сватбеното ни тържество?
— Наистина. Твърде неприятно — каза госпожа Мияги.
— О, да — въздъхна даймио. — Сокушицу Харуме. Вероятно страданията й са били неописуеми… — в усмивката му се прокрадна похотливост. — Ножът, който разрязва меката й кожа… бликащата кръв… отровното мастило, проникващо в младото й тяло… конвулсиите и умопомрачението… Болката е върховно усещане, а страхът е най-силното чувство. Да, в смъртта има неповторима красота!
Рейко усети тръпки на ужас, когато осъзна, че вкусовете на владетеля Мияги надхвърлят в значителна степен границите на нормалното и стигат много по-далеч, отколкото двамата със Сано бяха подозирали. Тя си спомни един процес, който баща й не й бе позволил да гледа. В него някакъв търговец бе удушил една проститутка по време на сношение, за да постигне върховно плътско удоволствие чрез смъртта й. Дали владетелят Мияги бе търсил същото с Харуме, опиянявайки се — макар и от разстояние — от нейната агония?
Рейко се престори, че не забелязва нищо необичайно в отговора му, и каза:
— Бях много опечалена от смъртта на сокушицу Харуме. А вие?
— Някои жени обичат да дразнят и да предизвикват, непрекъснато флиртувайки с опасността… — мрачна, зловеща възбуда обагри превзетия провлечен говор на даймио. — Те си просят смъртта.
Сърцето на Рейко подскочи.
— Смятате, че сокушицу Харуме е била… такава жена ли?
Вероятно осъзнала, че съпругът й говори твърде свободно, госпожа Мияги се намеси:
— Как напредва в разследването си сосакан сама? Ще залови ли убиеца скоро? — гласът й прозвуча рязко от зле прикрито нетърпение. За разлика от даймио тя, изглежда, сериозно се безпокоеше за изхода на диренето.
— О, съжалявам, но не знам нищо за работата на съпруга си — отвърна Рейко с игриво безгрижие.
В изражението и в поведението на Акико не се промени нищо, но Рейко усети как тя си отдъхна. Звукът от отваряне на врата и стъпки по верандата разведри настъпилата неловка пауза и госпожа Мияги каза:
— Чаят е сервиран.
Седнаха в беседката. Наложниците донесоха сгрети влажни кърпи да си избършат ръцете и поставиха пред тях разточително угощение — чай, пресни смокини, питки със сладко от боб, маринован пъпеш, варени кестени в мед, резенчета омар, подредени като разцъфнал божур. Докато учтиво опитваше от поднесените блюда, Рейко си мислеше за отровното мастило. Гърлото й се стегна; усети, че й призлява. У нея все повече се затвърждаваше убеждението, че убиецът е владетелят Мияги.