Нещо в гласа или в маниера му вероятно бе вдъхнало кураж на младия, защото той хвърли предизвикателен поглед към баща си и после каза:
— Този ден с нас беше началникът ни Дандзаемон. Обикаляше на проверка… — Сано знаеше, че всяка група ета си имат отговорник, който представляваше групата пред държавните власти и имаше право да носи мечове. — Докато ние се пазаряхме с жената — продължи младият мъж, — тя не сваляше поглед от него. И той се втренчи в нея. Не си казаха нищо, ама ние разбрахме, че нещо става между тях, нали, тате? — възрастният мъж се сви, скрил ръце в шепи — явно се вайкаше, че синът му се е раздрънкал. — След като жената купи косата и ноктите, началникът ни нареди да си вървим. Тя остана. Само че ние искахме да разберем какво става, затова се спряхме от другата страна на стената и ги подслушахме. Не чухме какво си казаха, ама си говориха дълго. После тя отиде в странноприемницата отсреща. Той изчака при задния вход, докато тя го пусна вътре…
Сано ликуваше вътрешно. Предчувствието му се бе оказало вярно. Връзка с началник на ета? Може би именно окаяното му положение в обществото е допаднало на непретенциозния вкус, който Харуме бе усвоила от майка си. А двата му меча бяха подвели съдържателя на странноприемницата и той го бе взел за самурай.
— Почитаеми господарю, моля ви не наказвайте Дандзаемон, че е имал връзка с дама от двореца — рече умолително възрастният ета. — Той знае, че е сбъркал. Всички се опитваха да го предупредят за опасността. Ако шогунът разбере, войниците ще го убият! Само че той не можеше да се спре.
Сега Сано разбра истинското значение на онзи пасаж, скрит в дневника на Харуме: „Ден ли е, не можем да сме заедно навън…“
За подобна връзка Харуме и Дандзаемон биха били подложени на продължителни мъчения, публично опозоряване и най-жестока екзекуция. Сигурно са били много влюбени, за да се решат на този риск.
— Къде мога да намеря Дандзаемон? — попита той ета.
Глава 35
Цветна карта на Япония покриваше цяла стена в кабинета на Янагисава. В ясносин океан плуваха огромните масиви на островите Хокайдо, Хоншу, Шикоку и Кюшу. Черните йероглифи означаваха градовете; златните линии определяха границите на провинциите; белите линии проследяваха главните междуградски пътища; кафявите върхове представляваха планини; сините отрязъци и завъртулки изобразяваха езера и реки; зеленото означаваше обработваема земя. Янагисава стоеше пред този шедьовър и чакаше куриерът да му донесе новината, че Сано е повдигнал официално обвинение срещу господарката Кейшо.
Всъщност дворцовият управител не смяташе, че майката на шогуна ще бъде осъдена или екзекутирана. Но Янагисава лесно можеше да убеди нежния Токугава Цунайоши да изпрати Кейшо на заточение в… той се усмихна и заби пръст върху далечния остров Хачиджо. А щом майката на шогуна бъде отстранена, той ще може да осъществи следващата фаза от плана си — и дворцовият управител започна да отбелязва с карфици местата, където се намираха главните будистки храмове.
През десетте години управление на Токугава Цунайоши бе пръснато цяло състояние за построяването и поддържането на тези институции; за храна, облекло и прислуга на свещениците, за пищни религиозни церемонии и обществена благотворителност. Свещеникът Рюко, който действаше чрез Кейшо, бе убедил шогуна, че разходите ще осигурят добри постъпления. Но Янагисава виждаше по-добро приложение на парите и собствеността. Щеше да прогони духовенството, да конфискува храмовете и да настани в тях свои предани люде. Техните имоти щяха да станат местни средища на властта му в провинцията. Той щеше да се наложи като суверен в сянка — втори шогун, командващ бакуфу в рамките на съществуващото бакуфу. За свое седалище бе избрал храма Каней в хълмистия район Уено на север от Едо. Открай време харесваше неговите зали за богослужение и павилионите му, красивото му езеро и потъналите в цветове вишневи дръвчета. Скоро това щеше да бъде неговият личен дворец. Янагисава се изкиска. Мечтите за триумф възстановиха равновесието, което бе нарушил Шичисабуро с признанието си в любов.
При звука от почукване на вратата сърцето му подскочи. Обхвана го трепетно очакване.
— Влез! — извика той, неспособен да потисне вълнението в гласа си. Вестта бе дошла. Бъдещето бе тук.
Вместо куриер в помещението влезе свещеник Рюко с развята шафранова роба, с блестящ епитрахил и с нагла усмивка.
— Добър ден, почитаеми дворцов управителю — каза той с поклон. — Надявам се, че не ви безпокоя.
— Какво искаш? — разочарованието на Янагисава премина в гняв. Той мразеше Рюко, смяташе го за пиявица, изсмукваща богатството на Токугава. Не по-малък съперник за властта от Сано, той бе една от главните причини, поради които Янагисава искаше да се отърве от господарката Кейшо.