Той се облегна назад, сключи пръсти под брадичката си и продължи да мисли. Дълго седя така.
Можеше да избегне очакващите го беди и да реши всичките си проблеми, ако американецът държеше устата си затворена. Ако го убедеше да мълчи, нямаше да има неприятности с шефовете. Само щяха да го поизбутат настрана, в някой тих ъгъл, и да му намекнат, че кариерата му най-сетне, макар и неофициално, е приключила.
Разбира се, историята щеше да бъде потулена. Поставено пред избора да се изложи пред деловите среди в цял свят или да зарови една изключително зловонна купчина лайна, всяко правителство, и най-вече сингапурското, би предпочело да потули нещата.
Но само ако Тафт не проговореше.
Или ако някой не затвореше устата му.
„Ето, това е идея.“
3
Джак се събуди след сън, който за щастие не бе обезпокояван от кошмари. Съмненията му към Гейбриел се бяха изпарили, макар да не разбираше защо.
Зейтун, която лежеше гола до него, въздъхна в съня си.
Той се протегна, усмихна се и отвори очи. По покрива на ровъра потропваше дъжд. Една капка се удари в ръба на леко смъкнатото стъкло и изпръска устните му. Джак я облиза. Имаше сладникав вкус на мед. Той обърна глава и се вторачи в Зейтун, която се бе свила на кълбо като малко, невинно дете. На кехлибареното й чело блестяха капки пот. Косите й имаха цвета на шоколад. На колко ли години беше? Вероятно на двайсет и няколко. Достатъчно млада, за да му бъде дъщеря, ако се бе оженил рано. Този факт беше обезпокоителен, но приятен, макар и малко непристоен.
Джак се почувства виновен и в същото време щастлив. Двете чувства се допълваха. Той знаеше, че по-късно съвестта щеше да го гризе, защото бе изневерил на жената, която обичаше, беше се възползвал от красиво младо момиче, беше се държал като обезумял от страст див звяр… О, да, щеше да съжалява.
Но не и в момента.
Наведе се над Зейтун и вдъхна парфюма й. Влажните й, полуотворени устни бяха неописуемо съблазнителни. Но той им се бе наситил през нощта. Неусетно се бе освободил от оковите на сдържаността. Единственото му желание беше да вземе всичко, което иска от това хубаво момиче. Но въпреки това усети, че и двамата дават и същевременно взимат и изпитват удоволствие.
Джак се бе превърнал в друг. В съществото, от което винаги се бе страхувал. Някога Денис го бе обучила да бъде нейният демоничен любовник — роля, за която не бе подходящ. Той започна да я ненавижда и накрая намрази и себе си. „Край на всичко това“ — закле се той и на следващата си любовница, Гейбриел, отдаде цялото си внимание и безкористна нежност, на които беше способен.
Но неочаквано… снощи… дяволът в него надделя. Джак развя черния пиратски флаг и…
Той примигна. Представи си нещо. Блян. Не гледаше сериозно на мечтите. Те бяха обезпокоителни явления и предсказуем източник на нещастия. Караха те да желаеш непостижимото и още по-лошо — вдъхновяваха те да вършиш неща, които ако дръзнеш да осъществиш, щяха да те оставят изтощен, разочарован и изпълнен с угризения. И все пак възбуждащото видение може би беше различно.
Джак, който не предприемаше нищо, без да го обмисли, и дълго разсъждаваше, преди да вземе решение, си припомни как във „Фауст“ изтерзаният учен моли Мефистофел да направи така, че да открие нещо съвършено и чудесно, което да го накара да възкликне: „О, миг, поспри! Ти си тъй прекрасен!“.
Джак бе открил този миг. Да се възползва от момента. Carpe diem. И той приближи лице до Зейтун.
Зейтун не се виждаше. Беше се скрила в храстите. Джак дискретно се бе отдалечил към срещуположния край на поляната.
Въздухът беше влажен и сладникав от мириса на гниеща растителност, но не и неприятен. Джак — несигурен, градски жител — предпазливо и недоверчиво оглеждаше джунглата. Всичко беше зелено, всяка сянка и оттенък — авокадо, абсент, ябълки, увивни растения. Той нямаше представа, че зеленото съдържа толкова богат спектър. Но зеленината беше и неочаквано зловеща. Поляната бе обградена от огромни увиснали листа. Кафяви лиани се виеха около дърветата, които изглеждаха свръхестествени. Кората им беше люспеста и назъбена. Приличаха на гущери. Джак не можеше да определи дали бяха иглолистни, широколистни и дали изобщо бяха дървета.
В далечината се виждаха сини води, отразяващи светлини на фарове. Джак се повдигна на пръсти, за да ги види по-добре. Надолу по хълма, на който бе паркирал ровъра, зеленото преливаше в синьо и после в лилаво. А още по-нататък се синееха красиви, спокойни езера.