Зейтун се приближи до него. Хвана го под ръка, загледа се в пейзажа и каза:
— Букит Тима. Тин Хил. Там има стара каменна кариера.
Джак кимна. Още не беше готов да говори.
— След като малайзийците, тайландците и индонезийците изкоренят всичките си дървета, тази джунгла още ще бъде тук. Последната в Азия.
— Трудно ми е да го повярвам.
— Аз летя над онези страни, Джон. Виждам какво става… Какво има?
Джак изведнъж вдигна глава.
— Нищо.
Той се вторачи в балдахина от растителност, който като чадър покриваше поляната. Ровърът нямаше да се види от небето.
— Самолетите и хеликоптерите няма да ни видят. Дори да го сторят, няма да се замислят, защото колата на инспектор Чан е същият модел като на пазачите на парка.
Джак кимна. Вярваше й.
Стомахът му изкъркори.
— Гладен ли си? — попита Зейтун.
— Да. — Джак се замисли. — Всъщност не.
Това беше странно. С изключение на банана той не бе хапвал нищо от два дни. Би трябвало да е гладен като вълк, но нямаше никакъв апетит. Имаше и друго странно нещо. Панталонът му. Безмилостната влага в Сингапур, изглежда, го бе разтеглила и сега панталонът му непрекъснато се свличаше. Джак пъхна палци в гайките и го дръпна нагоре.
— Ще намеря нещо за ядене — рече Зейтун.
Той я погледна изпитателно. Ако Зейтун поискаше ключовете на ровъра…
Преди да успее да каже нещо, тя изчезна в гората.
Току-що откъснатото манго беше много вкусно. Червено-оранжево, сочно и толкова меко, че трябваше да се яде с лъжица. В жабката на ровъра имаше само една лъжица. Тафт и Зейтун седнаха под дърво с уханни цветове и започнаха да ядат. Той хранеше нея, тя — него. Хрумна му, че би трябвало да се чувства глупаво. Мъж на средна възраст, лудуващ във фантасмагорията „Зелени жилища“, а Зейтун — в ролята на Рима, момичето от джунглата. Но не се чувстваше глупаво. Напротив, беше щастлив.
Ала иронията не му убягна. Джак беше конформист. Предпазлив. Отбягваше конфронтациите. Уравновесен. Не се поддаваше на емоции.
Но сега той не беше Джак, а Джон Тафт, За два дни бе успял да отхвърли принципите, от които се ръководеше. Заряза предпазливостта, отпусна юздите на самоконтрола, отдаде се на дяволски желания и неочаквано преживя най-хубавите мигове в живота си.
Изненада. Да отвръща на ударите, се оказа… забавно!
Забавляваше го отчаянието, изписано на лицето на Чан, надхитряването и победата над главорезите, последвалата анархия, опияняващата възбуда на успешното бягство. Господи, беше страхотно!
Вълнението, което изпита, когато разбра, че е добър като тях. Дори по-добър. Биваше го повече от цяла шайка гангстери професионалисти и от въоръжените ченгета. Той беше по-добър от всички тях.
И най-приятното беше, че Чан знаеше всичко това. В Сунгей Було Джак успя да му натрие носа. Господи, колко мразеше онзи дръвник! Неотстъпчив. Многознайко. Коварно копеле. Посредствен хулиган, който се подиграва на всички, които са по-добри от него. Началник, командващ всички. Празнодумец, директор по продажбите, който налага вето на предложенията на млад специалист, защото е твърде тъп, за да ги разбере. Грубиян с червендалесто лице, който блъска хората по улицата, когато са с гръб към него, защото е злобен, обича да се държи предизвикателно и всеки му е враг…
— На какво се мръщиш, Джон? — попита Зейтун.
На устните й имаше сок от манго.
— На нищо — отговори той и потисна желанието си да оближе нектара.
— Кажи ми — настоя тя.
— На нищо — грубо изрече Джак и помисли: „Грешка. Не е необходимо да съм груб“.
— Снощи каза, че знаеш кой е сложил наркотиците в куфарчето ти. Някаква жена. Мисля, че трябва да ми разкажеш за това.
Той кимна замислено. Наистина изпитваше потребност да сподели с някого какво смяташе, че се е случило. Логичните му разсъждения не бяха напълно задоволителни. Имаше празноти, въпроси, на които не можеше да отговори, и нерешени загадки. Ако говореше за тях, това може би щеше да разплете логическата плетеница.
Джак се вторачи в земята — плодородна, черна почва, още влажна от наскоро изсипалия се дъжд — и започна да разказва.