4
Куфарчето беше ново и сложено в торбичката на магазина, от който бе купено. Джак го занесе в кабинета си, прехвърли вътре съдържанието на старото си куфарче, заключи го и го пъхна под бюрото. Куфарчето остана там до края на работния ден. После беше с Джак всяка секунда до качването му на самолета. Той не го изпусна от поглед нито за миг.
Само веднъж.
В петък следобед, когато Гейбриел му го подари, той прекара два часа в залата за конференции. Куфарчето не беше с него. Неумолимата логика повеляваше, че някой е пипал куфарчето през онези два часа.
Съвещанието свърши в пет. Точно когато участниците се разотиваха, Денис влезе и се извини, че го е пропуснала. Какво оправдание измисли?
Джак затвори очи, опитвайки се да си спомни. Както винаги правеше, си представи сцената — ясно, образно и детайлно. Някой триеше бялата дъска. Пол. Той много обичаше да пише по бели дъски. Други двама бъбреха в коридора. Тили и Мариан. Всички останали бяха излезли. И Джак се готвеше да си тръгне. В този миг влезе Денис. Косите й бяха разрошени. Денят беше ветровит. В дясната си ръка държеше непрактично модно куфарче, а на лявото й рамо бе преметната кожена чанта. Беше облечена в яркозелен костюм с жълто шалче. Лицето й беше зачервено. Имаше такъв вид, сякаш е била навън и е вървяла бързо, както правят нюйоркчани. Винаги бързат, за да минат на зелено, преди светофарът да е сменил светлините, и се насочват към следващото кръстовище, преценявайки стъпките си, така че да не загубят нито секунда.
— Съжалявам, Джак. Опитах се да се върна по-рано, но знаеш колко е взискателен.
Кой? Каза ли му името на клиента, когото бе посетила? Той не си спомняше.
— Пропуснах ли нещо важно? — задъхана попита Денис.
— Не.
— В понеделник сутринта ще говоря с Пол и ще наваксам.
— Разбира се. Чудесно. Направи го.
И това беше всичко. Най-много трийсет секунди. После тя излезе.
Тогава как се бе добрала до куфарчето? Пък и откъде знаеше, че Джак има ново куфарче?
Трудни въпроси. Нерешими загадки. Джак не знаеше отговорите.
— Джон? — попита Зейтун. — Ти каза, че никой не е знаел за заминаването ти в Сингапур.
— Да. Никой, освен шефа ми Джоуел Грийнбърг. Но той не беше на работа онзи следобед. Два пъти се опитах да му се обадя. Секретарката му каза, че щял да дойде по-късно. Пък и Джоуел не би прибягнал до такъв номер, за да се отърве от мен. Ако иска да те махне от пътя си, директорът може да го направи по милион по-лесни начини.
— Тогава как е разбрала за пътуването ти онази Денис?
— Нямам представа. Може да съм се изпуснал.
— Сигурно много те мрази.
— Не знаеш дори половината история. Когато скъсах с нея, тя много се промени. Беше бясна. Превърна живота ми в ад. Правеше какви ли не номера.
— Защо не я спря?
Той поклати глава.
— Това не е в моя стил. Не си падам по конфронтациите. Мислех, че тя ще се откаже и ще ме остави на мира. И се оказах прав. Или поне така предполагах.
— Но ако тя е сложила…
— Няма кой друг да го е сторил — побърза да изрече Джак, защото не искаше да признае, че още някой знаеше за заминаването му. Всъщност трима. Джоуел. Денис. Гейбриел.
Но не беше възможно да е Гейбриел. Не. Не си заслужаваше да мисли за това.
И все пак това му бе минало през ума.
Изведнъж Джак се сети какво бе пропуснал.
По Кей Сионг? — бе изкрещял той на Чан. — Кой, по дяволите, е По Кей Сионг?
Последният от престъпните босове в Сингапур — отговори окованото с белезници ченге. — Наркотици, хазарт, охранителна дейност, изнудване, търговия с оръжия за Камбоджа. Той има пръст във всичко. И иска да те убие повече, отколкото аз желая да го сторя.
Но защо? Аз дори не съм чувал за него.
Господи, Тафт! Спести ми шибаните си лъжи! Сионг бе изпратил онези наемни убийци да те очистят в „Рафълс“.
„Рафълс“. Наемни убийци? О… бях забравил. Имаш предвид човека, когото ти застреля, докато аз бях на пода?
Бяха двама. Другият беше в коридора пред стаята ти. И още нещо, главорезите, които се опитаха да те убият пред апартамента на Самсудин, също бяха изпратени от него.
Искаш да кажеш, че не бяха ченгета?