Разбира се. Престани, Тафт! Не се будалкай с мен!
И полицията, и мафията се опитват да ме убият!
Някои хора са родени с късмет.
Но защо?
Ти ми кажи. Ако знаех, че онзи негодник те мрази…
Честна дума, не го познавам. Дори не мога да си представя…
Глупости! Защо не се откажеш от тази проклета игра и не си признаеш?
Какво? За бога, човече, не съм направил нищо!
Добре. Както искаш. Но слушай какво ще ти кажа. Сионг се е сдобил с непозволен високочестотен многовълнов радиоскенер и подслушва полицията. Знае всичко, което става…
Непозволен?
Да, и ако го хвана с него, най-сетне ще мога да арестувам копелето. В тази страна ченгетата и военните гледат много сериозно на комуникациите. Но какво те интересува това? Трябва да знаеш, че от Сунгей Було има само един изход и По Кей Сионг е събрал там цяла армия, за да те пречука. А Самсудин е в ровъра ми. Не искам да я наранят и ето какво бих направил на твое място…
„Очевидно. Всичко беше съвсем очевидно. Щом научиш за По, веднага ще установиш връзката с Денис. И тогава ти става ясно, че в логиката ти има грешка и всичките ти размисли са били изградени на погрешна основа. А това означава, че трябва да смениш основата…“
Той не седеше в джунглата до красива жена. Беше някъде другаде и спокойно се рееше в пространство, където загадките лесно се решаваха. Светлината беше силна и той виждаше как онези фрагменти, толкова озадачаващи в емпиричния свят, са сътворени от съдбата, за да се подредят само по един начин. Всеки елемент се намести сред останалите толкова идеално, че Джак се учуди как не бе забелязал по-рано тази съвършена мозайка — логична, безупречна, изящна и кристално ясна.
Възхитен и удивен, той най-сетне прозря онова, което му убягваше. Беше толкова просто и очевидно. Частите на ребуса бяха кой, как, кога и защо. Джак изразходва цялата си енергия да мисли „как“. Но този елемент не реши загадката. Не. Единственият ключ към разкриването на мистерията беше „кога“. Отговореше ли на този въпрос, всичко си идваше на мястото.
Джак знаеше отговора. Не го постигна чрез проблясък на прозрение. Логиката го доведе до правилния извод — предателство. Той се вледени от смразяваща ярост.
Зейтун го хвана за рамото и го разтърси.
— Джон? — уплашено попита тя. — Добре ли си?
— Тихо! Мисля!
5
Облегнала брадичката си на коленете и обгърнала краката си с ръце, Зейтун го наблюдава повече от час. Погледът му беше унесен. Джон не помръдваше. Само от време на време потъркваше брадичка и се мръщеше.
Не я плашеше, макар да й беше ясно, че той може да го направи, ако иска. Но Джон не беше такъв човек.
Радваше се, че го е избрала. Е, той не беше първият мъж, когото бе прегръщала. Но в него имаше нещо, което липсваше в другите. Несдържана страст. Джон беше искрен. Силата на страстта му изостри нейната. Той беше всеотдаен и изцяло неин. Поне за момента. Зейтун никога не се беше чувствала така, нито си бе представяла, че е възможно.
Другите мъже… Когато се замислеше за тях, тя не си спомняше целувките им, а само безполезните неща, които й бяха предложили. Имаше двама богати бизнесмени, самодоволни от красотата, която бяха покорили. И двамата я попитаха дали иска апартамент, пари, лъскави дрънкулки и други такива незначителни неща.
Третият, последният, пламенен привърженик на нейната религия, й предложи брак.
Брак? В Сингапур? Тук истинското име на брака беше затвор. Много бременности, държавен апартамент и в края на живота — хубава пенсия от щедрия социалноосигурителен фонд. Вярно, тя можеше да благоденства и да постигне сингапурската мечта. Но каква беше тази мечта? Да побеждаваш. Ние сме сингапурци, бързаме, жадуваме за успех и никога не губим. Ние сме пробивни, трудолюбиви, умни, лъвовете на Изтока. Искаме си нашите „пет К“, при това веднага.
За „петте К“ се говореше навсякъде. Кеш, кредитни карти, квартира, кариера и кола.
Това беше всичко, към което сингапурците се стремяха.
Но животът не се състоеше само от тези неща.
Още като дете Зейтун копнееше да избяга от малкия остров и да отиде там, където нещата не са толкова предсказуеми, където рискът е не само допустим, но и очакван, и където дните не си приличат.