Макар че като се замислеше, този ден изглеждаше като всички останали в живота й. След годините на подчинение тя несъмнено бе преминала границата.
Да преминеш границата. Това най-много плашеше сингапурците. Около нацията имаше ограда, която чужденците не виждаха. Вътре бяха спокойствието, удобството и богатството, ако искаш да работиш за острова, а отвъд — позорът и самотата. Престъпиш ли линията, всички започват да те отбягват. Приятелите преставаха да ти идват на гости. Дори роднините внимаваха да не ги видят с теб.
Ставаш немил-недраг. Отхвърлен. Човек, преминал границата.
Коя мюсюлманка има любовник неверник? Коя добра гражданка на Сингапур живее с издирван от полицията мъж? Зейтун бе преминала границата и беше враг на народа, но никога през живота си не е била по-щастлива.
Джон тръсна глава и прогони бляновете. Престана да се мръщи и се усмихна приветливо и същевременно злорадо.
Протегна се, опъна ръце и разкърши рамене.
— Знам какво трябва да направя — ухили се той.
— Какво, Джон?
— Мислех, че единственият път, по който мога да избягам от Сингапур, е пристанището. Да се вмъкна в някой кораб и да се крия в трюма, докато пристигнем в друга държава. Знам много неща за водния транспорт и какво се прави в пристанище като сингапурското.
— Охранявано е много добре.
— Знам. Прочел съм всичко по въпроса. Въпреки това смятам, че мога да мина през охраната.
— Тогава ще те заведа дотам. След като се стъмни, ще вземем колата и…
— Не. Твърде е рисковано. Една грешка, и ще ме забележат. Дори да успея да се кача на кораб, някой от екипажа може да ме види. Капитанът ще ми сложи белезници, ще ме заключи някъде и на първото пристанище ще ме предаде за екстрадиране. Пък и пътуването ще продължи няколко седмици. Нужно ми е нещо бързо и просто. И това е американското посолство.
Сърцето на Зейтун подскочи.
— Не! Там са изпратили полиция, Джон! Навсякъде! Чух ги да говорят за това, докато бях в участъка. Чакат те. Ще те убият.
Джон поклати глава.
— Посолството е американска територия и никой не може да ме докосне с пръст. Ще разкажа историята си на някого, който ще ме изслуша. Ще ми позволят да установя връзка с хора в Щатите. Адвокатът ми. Приятелите… Може дори да успея да убедя нюйоркските ченгета да побъбрят задушевно с една червенокоса жена.
Зейтун примигна. Не беше сигурна, но Джон бе споменал, че жената, която е сложила наркотици в куфарчето му, е русокоса. Вероятно не бе чула добре, пък и това нямаше значение.
— Моля те, Джон, не ходи там. Дори не си го помисляй.
— Знаеш ли, миналата нощ онзи задник Чан ме научи на нещо. Попита ме: „Хей, Тафт, виждал ли си какво става с движещ се с висока скорост автомобил, когато двигателят му експлодира?“. И ми каза как да използвам тежката му артилерия. Сигурно ще съжалява, че ме е научил на тези неща.
— Не можеш да отидеш в посолството. Ще те видят, преди да си се приближил дотам.
Джон се усмихна хищно с оголени зъби и присвити очи. Изглеждаше страшно самоуверен.
— Да, вероятно. Но дали ще ме забележат? Това е съвсем друг въпрос.
— Защо се усмихваш, Джон?
— Сетих се за нещо забавно.
— Какво?
— Съблечи се.
Зейтун се изчерви.
— А, това ли…
— Да. — Той се засмя така, сякаш бе чул най-смешния виц през живота си. — О, да. И това.
2.
Ню Йорк
1
Джак я бе прегърнал през кръста и рецитираше Йейтс: „Вземи, щом трябва, тази торбичка с мечти. Развържи я и те ще те обгърнат като наметало“. Тя пита: „Наистина ли си загубил ума си по непокорните ми къдрици?“. Той отговаря, че ще върви с нея сред високи, пъстри треви и ще ги скубе, докато времето обере сребърните ябълки на луната и златните ябълки на слънцето. „О, любовта е измамна, казва тя. Никой не е достатъчно мъдър, за да разбере всичко за нея.“ „Време е да ставаш, Гейбриел, отговаря той. Часът е почти девет.“
„Какво?“
— Трябва да ходим на работа. Ставай!
„Това не е Джак. Кой ли е? О, боже! Оливия.“
— Кафе — изстена Гейбриел.
— Чашата е на нощното шкафче. Специалната смес на съпруга ми. Поръчва я от Сан Франциско.
Младата жена си спомни къде се намира. В спалнята за гости на Оливия и Скот Тачър в къщата им в Сътън Плейс. Бе спала тук тази нощ.