— Какво означава това, мила моя?
— Мисля, че е рушвет под формата на комисиона.
Оливия пребледня.
— Това е дума, която никой член на управителния съвет не желае да чува.
— „Китцуми“ е азиатска компания, нали? А Денис отговаря за операциите в Азия. Ливи, отново трябва да поработим с твоя компютър. Мисля, че знам какво става.
2
Гейбриел винаги оставаше озадачена, когато наблюдаваше приятелката си да работи с компютър. Никой не би предположил, че жена с богатството и общественото положение на Оливия може да бъде компютърен магьосник. Но в края на краищата съпругът й беше собственик на една от най-големите компании за обработка на информация в света и тя беше негов партньор и сътрудник от деня, когато преди трийсет години бе създал фирмата.
Разбира се, Оливия не използваше обикновен персонален компютър. Беше избрала „ОКТАН 2“ на „Силикон Графикс“, пред който „Пентиум“ изглеждаше като бетонобъркачка пред ферари.
Оливия вкара името си и паролата — СОФИЯКАРТЪР — името на майка й, написано без интервал — после бързо набра загадъчен низ от знаци и съкращения. След няколко минути лазерният принтер тихо забръмча и в кошчето се изсипаха трийсет и седем страници с доклади.
Накрая получиха онова, което искаха. Всъщност там нямаше нищо.
В докладите не бяха отбелязани плащания на „Китцуми“. Нито едно. Стомахът на Гейбриел се сви. Оливия отново се обърна към компютъра и написа друга команда. В отговор базата данни на „Ел Би Тек“ показа на екрана един-единствен ред:
ПОСЛЕДНАТА СПРАВКА ЗА ПЛАЩАНИЯТА Е ИЗТРИТА В 19:18 ЧАСА НА 26 ОКТОМВРИ
Оливия никога не ругаеше, но сега не се сдържа.
— Какво има, Ливи?
— Някой е пипал базата данни минути, след като бяхме изгонени от „Ел Би Тек“ благодарение на Джоуел и любимата му. Някой е проникнал в главната база данни на „Ел Би Тек“ и е изтрил някои неща. Мисля, че мога да разбера кои редове са били заличени.
— Тогава няма доказателство, което да помогне на Джак. — Гласът на Гейбриел трепереше от отчаяние.
— Напротив — с леден тон отвърна Оливия. — Една от малките мръсни тайни на корпоративна Америка е преситеността с излишна информация. Нещо като разглезено дете, което има твърде много играчки. Всеки притежава собствена база данни. Хората от маркетинга, Министерството на финансите, Агенцията по човешките ресурси, фабриките, Министерството на транспорта. Мога да назова една известна компания, където всяка операция трябва да бъде обработвана с шейсет и четири абсолютно несинхронизирани програми. Загубите са неописуеми, а хаосът — пълен. Така и няма да разбера как печелят пари.
— „Ел Би Тек“?
— И там е същото. Имат дванайсет главни бази данни и смятам, че имаме достъп до онази, която ни трябва.
Оливия посочи екрана, където пишеше: ПЕРСОНАЛ: ЗАПЛАТИ И КОМПЕНСАЦИИ.
— Персоналът? Но защо?
— „Ел Би Тек“ плаща премии на хората, занимаващи се с продажбите, мила моя. Тези премии се изчисляват като процент от продажбата. Ето защо всяка продажба трябва да бъде записана в ордера, в описа, в контролната система и в тази база данни. Заедно със самоличността на служителя, който я е извършил. И така… — продължи Оливия. — За никого не е изненада, или поне за мен… Откриваме, че продавачът, определен да работи с „Китцуми“, е не друг, а Денис Доналд.
— Да ме вземат дяволите!
— Някого наистина ще го вземат — тържествено обеща Оливия. — А сега да разгледаме поръчките. Боже мой, колко странно. Измамата, изглежда, се извършва само от три месеца. Смятам, че това не е случайно. В края на краищата на последното съвещание, което се състоя преди три месеца, управителният съвет избра Джак за вицепрезидент. Предполагам, че Лейди Макбет от „Ел Би Тек“ е започнала да отмъщава веднага щом й съобщих лошата новина, че не е била повишена.
Компютърът показа още три застъпващи се прозореца с поръчки. Оливия ги разгледа един по един.
— Какво мислиш, миличка? Съзираш ли схема?
— Да. Всяка поръчка е около два пъти по-голяма от предишната. Първо, петдесет хиляди долара, после сто хиляди и последната — двеста хиляди. Сякаш…