Глупости. И те бяха включени в списъка, макар да й се стори, че ги търси цяла вечност.
Денис му даде няколко съвета и По обеща повече да не се опитва да я мами.
И тя четеше правилника, ред по ред и дума по дума.
По-голямата част не я интересуваше. Технически материали, химични съединения с твърде дълги имена, патрони, бомби, ракети „земя-въздух“ и така нататък. Продължи да чете, търсейки онова, което й трябваше — тайните електронни компоненти, които Министерството на отбраната се стараеше да не стигнат до Северна Корея, Китай, Пакистан… Нещата, които По Кей Сионг най-много искаше.
Вътрешният телефон иззвъня. Денис харесваше звука му. Началниците в отдела нямаха вътрешни телефони на бюрата в малките си неугледни кабинети, но вицепрезидентите имаха.
Разбира се, кабинетът на Тафт се нуждаеше от сериозен ремонт — по-хубави мебели, нов килим, изхвърляне на тъпите снимки на океански товарни кораби и кранове, замяна на месинговите лампи с керамични…
Телефонът отново иззвъня.
Ядосана, тя натисна бутона.
— Какво има? Нали казах да не ме безпокоите?
— Съжалявам, госпожице Доналд, но едни господа искат да ви видят.
Джоузефин. Вярната секретарка на Тафт! Денис вече се бе обадила да й намерят друга секретарка.
— Кажете им, че съм заета. И да си запишат час, ако искат да разговарят с мен.
— Госпожице Доналд, тези хора… Ами, мисля, че не са от онези, които трябва да си записват час.
3.
Сингапур
1
Нощта завари Зейтун задрямала в обятията му. Чуруликането на птиците не обезпокои съня им. Звуците на нощните същества ги събудиха едва когато бе станало съвсем тъмно.
Тя отвори очи първа и го разтърси за раменете. Хрумна й, че той е мил човек и достатъчно умен, за да не приеме сериозно последните няколко часа.
Джон се събуди. Целунаха се — само в знак на привързаност.
После отново хапнаха плодове, поговориха шепнешком, внимателно обмислиха стратегията си и се смяха на скандала, който смятаха да предизвикат.
Сетне настъпи моментът. Зейтун беше тъжна и в същото време щастлива. Много скоро щеше да се промени и вече никога нямаше да бъде същата.
В десет вечерта Джон запали двигателя на ровъра на Чан.
Усмихвайки се невинно като ангел на Ботичели, Зейтун се настани до него. Беше готова, дори изгаряше от нетърпение да осъществят плана си. Спомни си малайска поговорка: „Човек вижда насекомите далеч в морето, но не може да види слона пред очите си“.
Това беше Сингапур. Държава, критична и отнасяща се с пренебрежение към грешките на всяка друга страна в света, но неспособна да признае своите.
Освен ако някой не проявеше дързостта да натрие носа на тази държава и да й покаже какво представлява.
„Мога ли да го направя?“ — запита се тя.
Знаеше, че може. Щеше да бъде рисковано, неприлично и съвсем неприсъщо за едно добро сингапурско момиче. Още повече за мюсюлманка.
„Толкова по-добре. Решено е. Ще го направя.“
Щом всичко свършеше, Зейтун щеше да е нарушила всяко правило и божия заповед. Щеше да счупи оковите. Животът й щеше да се промени. Но тя нямаше да съжалява за това.
„Кой би желал повече?“
Зейтун щеше да предизвика не само властите, но и всеки лицемерен фанатик, който се бе отнесъл грубо с нея. В религиозните среди името й щеше да се превърне в синоним на безсрамие и порочност, на безочливо, позорно, шокиращо поведение. Щеше да е обида за църквата и държавата. Срам, безчестие и падение.
Зейтун не беше на себе си от радостно очакване.
2
Десет и четирийсет и пет вечерта.
Големият бял часовник на стената в кабинета на Чан сега беше негов враг. Стрелката безмилостно отмерваше секундите. Минута по-малко до намирането на Тафт и минута по-близо до края на полицейската му кариера.
Вече се бе обадила секретарката на шефа му. Съвещанието — всъщност изслушването — трябваше да започне в осем сутринта. Щяха да присъстват обичайните заядливци от отдела за вътрешно разследване, както и двама старши офицери от инспектората. Случаят с Чан беше толкова гореща тема, че комисарят изпращаше лакеите си, вместо да дойде лично.