Неприятно.
И нещо още по-лошо. Обади му се репортер от вестник в Сидни. Фактът, че позвъни чуждестранен журналист, а не сингапурски, означаваше, че местната преса е предупредена. Щеше да има официална версия по случая Тафт. Други не се позволяваха. Квотите за внос на чуждестранните вестници, които противоречаха на официалната версия, бяха намалени. Представителствата, продаващи десетхиляден тираж в Сингапур, изведнъж установиха, че имат лиценз само за петдесет. Не че в Сингапур има цензура на пресата. Това е въпрос на внос и износ.
Австралиецът бе надушил скандалната история, за да рискува отмъщение от страна на правителството. Сензационна новина. От онези, които се публикуват с големи букви на първата страница в международната преса. История, наистина неприятна за правителството.
Слухът се разпространяваше. Преди час Чан бе отишъл да хапне нещо в барчето на отдела за криминално разследване. В мръсното заведение на Ю Тонг Сен стрийт научи, че сингапурската полиция изведнъж се е разделила на три вида ченгета. Неколцина дойдоха при него, набързо му прошепнаха, че се опитват да му помогнат, и после също така бързо се отдалечиха. Повечето се усмихваха подигравателно и шушукаха нещо в ухото на партньорите си. И мнозинството — колеги, които не смееха да го погледнат в очите, отдръпваха се, когато той се приближаваше, и изглеждаха притеснени и нервни, че са в едно и също помещение с него.
Старши офицер Чан се беше провалил. И всеки го отбягваше.
Десет четирийсет и осем. По дяволите, тази вечер часовникът вървеше бавно.
Чан трябваше да намери Тафт до полунощ или малко след това. После новинарските екипи щяха да се приберат вкъщи да спят и нямаше да пристигнат навреме на мястото. Но ако планът му успееше, там трябваше да има камери.
Планът беше добре обмислен, сложен и предизвикателен. Нямаше начин да не се съобразят с него. Правителството щеше да стисне зъби и да каже: „Браво, старши офицер Чан!“. Е, щяха да разберат, че историята е подозрителна. Но щяха да я приемат. Ако досадното копеле Тафт не се разприказваше пред пресата, те нямаше да се интересуват от останалото. Спестяването на позора беше единственото, което бе от значение.
После Чан Джин щеше да се пенсионира с достойнство и да напусне страната, в която вече нямаше място за такива като него.
Но всичко това щеше да стане само ако някой забележеше онзи зъл негодник Тафт. По дяволите, всеки полицай в Сингапур го търсеше, но никой нямаше представа къде се крие. Информаторите и доносниците също го издирваха. Вярно, три четвърти от тях щяха да се обадят на По Кей Сионг десет секунди след като съобщяха на Чан. Това можеше да се очаква. Но нито един нямаше да се обади първо на По. Бяха предупредени какво ще им се случи, ако се осмелят да го сторят.
„Само едно обаждане — молеше се Чан. — Едно-единствено. Само да ми кажат къде е. Дано някой да го види и да вдигне слушалката. Хайде, Господи, направи така, че това да стане!“
Веднага щом разбереше къде е жертвата му, Чан щеше да започне да действа. Беше подготвил всичко. Хал Лиунг бе набавил необходимата екипировка. Колите бяха по местата си, оръжията — заредени, а Чан — издокаран за събитието.
Беше в тъмносинята униформа на сингапурския военен взвод за специална тактика и спасителни операции, ВСТСО. Беше си сложил кевларена бронежилетка, а отгоре — черен кожен елек. Джобовете му бяха пълни — две шокови гранати и множество други боеприпаси. В ботушите му бяха скрити бойни ножове с двайсетсантиметрови остриета. В десния джоб бе сложил „Берета Томкет“, трийсет и втори калибър — достатъчно ефикасно оръжие за стрелба отблизо. А тази нощ щеше да се действа отблизо.
Отблизо… Именно поради тази причина в кобура под лявата му мишница не беше безценният „Смит и Уесън“, модел „Сигма“, а „Ди-Макс Сайдуайндър“, огромен револвер, тежък два килограма и половина и дълъг четирийсет сантиметра, направен изцяло от стомана с изключение на обемистата ръкохватка. Револверът имаше два барабана — за патрони с калибър 45 мм и за сачмен заряд. Това го превръщаше в изключително точна ловджийска пушка — двайсет и една от двайсет и две сачми поразяваха целта. Разбира се, от по-голямо разстояние сачмите не можеха да убият врага, но несъмнено щяха да развалят деня му. Тежкото оръжие гърмеше като оръдие, бълваше огън като змей и беше страховито. Чан знаеше, че само трябва да натисне спусъка веднъж и лошият тип започваше да моли да го хвърлят в някой хубав, безопасен затвор.