— Хей, Джон — обади се един от инспекторите от Федералното авиационно управление. — Може ли вече да си тръгваме?
— О, разбира се. Съжалявам, че ви задържах, момчета.
— Няма нищо. Желаем ти успех.
— Благодаря. И аз на вас.
Заложниците излязоха. Монро Бригс остана сам с Джон Грегъри Тафт. Бившият полковник беше изключително доволен.
Избръснат, изкъпан и облечен в избелели сини джинси и фланелка за ръгби, Тафт изглеждаше различен — обикновен, типичен американец, макар и много, много уморен. За миг Бригс изпита съжаление към него.
Бившият полковник го заведе в стая без прозорци на първия етаж на посолството. Тафт продължаваше да се прави на невинен и дори не каза нищо, когато пазачът от охраната взе пистолета му.
Бригс и нищо неподозиращата му жертва седнаха един срещу друг на еднакви пластмасови столове. Между тях имаше евтино метално бюро. Тафт беше с гръб към стената. Фактът, че нямаше път за бягство, изглежда, не го безпокоеше.
— Това… стая за интервюта ли е? — попита той.
Трябваше да му се признае, че бе потресен от неугледността на посолството на родината си.
— Искам да кажа… наистина ли позволявате на чужденците да видят това… Ами, мебелите сякаш са взети от вехтошар — добави.
— Боя се, че е така, Джон.
Вече си говореха на „ти“.
Тафт сви устни.
— Много неприятно.
Бригс кимна. Не му харесваше да се съгласява с един наркотрафикант, но в случая Тафт имаше право.
— Както и да е. Каза, че искаш да ми зададеш няколко въпроса, Джо.
Бригс погледна часовника си. Десет и петдесет и осем. Всичко беше уредено в единайсет и четирийсет и пет. Не беше необходимо да продължава с играта.
— Всъщност — усмихна се той, — първо искам да ти кажа нещо. Съществува един мит, в който почти всички американци вярват. Никой в Държавния департамент не знае как се е създал. И ние правим всичко възможно да обясним истината на хората, но посланието някак не стига до тях. Всеки, който идва в американските посолства по света, продължава да вярва в тази легенда, макар да е стопроцентова заблуда.
Тафт сбърчи чело.
— Митът, Джон, е, че американските посолства са територия на Съединените щати. Това са абсолютни глупости. Нито едно посолство не е суверенна територия. По дяволите, ние сме взели под наем тази сграда. Както и всички останали в другите държави. Тази постройка принадлежи на правителството на Сингапур. Ако поискат да влязат тук, те имат пълното право да го сторят. Може да предизвикат дипломатически скандал, но въпреки това имат правото да го направят.
Тафт изглеждаше озадачен. Бригс засили натиска, като изгаряше от нетърпение да се позабавлява.
— Но ако потропат или ако ние им дадем разрешение, няма никакъв проблем. И, разбира се, като всички дипломати правим всичко възможно да сътрудничим на страната домакин. — Бригс се обърна, протегна ръка и превъртя валчестата дръжка на вратата. — Можете да влезете, старши офицер.
На прага застана Чан Джин. Бригс, който бе работил като полицай, не прояви интерес към злорадството, изписано на лицето на Чан. Бившият полковник беше доволен, както се чувстват всички войници, когато са преживели още един ден, без да чуят изстрел, възпроизведен с гняв.
5
Ти си безнадежден случай, синко.
Не, не съм.
Погледни се. Всичко, което правиш, само влошава положението ти.
Не съм направил нищо, което един истински мъж не би сторил.
Мислиш се за истински мъж?
Не мисля, а наистина съм такъв.
Какво трябва да означава това?
Искам да кажа, че не съм като теб.
Е, и?
Постигнах нещо в живота си.
Разбира се. Стигна до бесилката.
Няма начин да те оборя, нали, татко?
Не и когато имам право. А що се отнася до теб, аз винаги имам право.
— Извинете, старши офицер, но не трябва ли да сложите белезници на арестанта?
— Не, господин Бригс. Навън има камери. Искаме светът да види, че се държим добре с господин Тафт.