Улицата беше блокирана. На север, където Стамфорд Роуд се пресичаше с Хил стрийт, имаше ченгета. Лампите на две дузини полицейски превозни средства — коли, микробуси и камиони — пулсираха с бели, червени и сини светлини. Блесна още една редица улични лампи. Зейтун беше на тротоара пред американското посолство. Тълпата я бе изтласкала най-отпред.
На вратата се появиха трима души. Прожекторите се насочиха към тях и се фокусираха върху Чан Джин, Джон Тафт и висок западняк с квадратна челюст, когото Зейтун виждаше за пръв път. Тълпата започна да реве. Чан показа хищните си зъби. Джон мигаше, заслепен от силната светлина.
От тълпата се откъснаха неколцина мъже — единият в костюм, другите, облечени не толкова официално. Гласовете им бяха пронизителни, но думите — неразбираеми. Чан и Джон се бяха отдалечили на пет-шест крачки от посолството. Високият западняк вървеше след тях. Бягащите мъже се сблъскаха с групата журналисти, наобиколили посолството, и се опитаха да минат през тях. Скъп фотоапарат „Никон“ падна на земята, а статив с нагорещили се прожектори политна напред. Горещото стъкло експлодира и опари хората наоколо. Репортерка замахна с микрофона и удари по главата единия от мъжете. Той протегна ръка и я блъсна в гърдите. Червена количка с безалкохолни напитки описа дъга във въздуха и разплиска сода с цвят на карамел. Не уцели Джон и рикошира в стената на посолството.
Младият ефрейтор започна да крещи заповеди. Ченгетата от ВСТСО изведнъж се раздвижиха. Вдигнаха палките, сложиха щитовете пред гърдите си и с безпощадна прецизност се врязаха в развилнялата се тълпа.
Времената, които всички искаха да забравят, се завръщаха в Сингапур. Кръвопролитията, писъците и опиянението, предизвикани от безразсъдното насилие, отново властваха по улиците, сякаш никога не бяха изчезвали, а се спотайваха някъде, потиснати, но не и изкоренени, защото и най-бруталните пориви, въпреки жестокостта си, са човешки емоции като всички останали.
Чан блъсна Джон към мицубишито без отличителни знаци, с което беше пристигнал. Зейтун видя нетърпеливото изражение на лицето на старши офицера и разбра, че той е готов да направи онова, което е запланувал. Тя изпищя. Ревът на тълпата и стъпките на маршируващите командоси заглушиха вика й.
Десетина мъже, обзети от безумие и въодушевени от делириума на бунта, бутнаха няколко пъти микробус на новинарски екип и го събориха на земята. От покрива скочиха двама оператори и се приземиха пред щитовете на маршируващите командоси.
Чуха се псувни, изпълнени с омраза, викове от болка. Това бе воят на гладна глутница, тръгнала на лов. Всеки момент някои щяха да извадят оръжия и Чан щеше да постигне онова, което искаше.
Джон се наведе, за да се качи в мицубишито. Чан се спъна, залитна и изостана назад. Всичко беше номер. Зейтун ясно видя това. Никой не докосна Чан. Джон дори не раздвижи ръце.
Чан се престори, че е ударен, и залита. Джон загуби равновесие и протегна ръце към вратата на колата. Беше объркан и на лицето му бе изписано колебание. Пистолетът в ръката на Чан беше готов. Джон беше с гръб към него и се качваше в колата. Офицерът насочи пистолета надолу, притвори лявото си око и се прицели. Двама от хората на ВСТСО се откъснаха от редицата, пуснаха щитовете и хукнаха към Джон, Чан и мицубишито.
Озверялата тълпа ревеше в един глас — вика на свободата.
Всичко преминаваше пред очите на Зейтун като на забавен каданс.
Джон беше почти в колата. Изражението му се промени. Вероятно изпита надежда. Чан сложи пръст на спусъка. Зейтун беше на пет метра, но не можеше да стигне до него. Чан натисна спусъка.
В същия миг обаче се подхлъзна и падна по гръб на земята. Куршумът излетя високо във въздуха.
Джон превъртя ключа на стартера и отпусна тежестта си върху педала за газта. Задната част на колата поднесе и блъсна едното от двете ченгета от ВСТСО. Той направи задно салто. Другият се опита да се прицели в мицубишито. Тълпата се втурна към автомобила. Един от размирниците удари с юмрук по предното стъкло и счупи и него, и костите си. Виковете му бяха толкова силни, че дори ревът на екзалтираната тълпа не успя да ги заглуши. Джон изчезна в мрака.
7
— Мина ли номерът, шефе? — прошепна Хал Лиунг, поглеждайки през рамо, за да се увери, че никой не ги чува.
Чан направи гримаса и пристегна медицинския корсет. Беше се разхлабил, докато той се преструваше, че пада. И ребрата го боляха адски.