— Да, Хал, мина.
— И какво ще правим сега?
— Аз ще се кача в моята кола, а ти — в твоята. Ще включа предавателя и господин Тафт ще се превърне в примигваща точка на екрана.
— Той няма да може да махне проследяващото устройство, нали?
— Не. Ще му трябва длето, за да го изкара от тока на обувката си.
— Тафт не забеляза нищо.
— Не. Поставих устройството, когато го блъснах.
Лиунг кимна уморено.
— Тогава по-добре да се качвам в колата.
— Да. Само ми дай няколко минути, когато потеглим. Веднага щом разбера накъде се е отправил негодникът, ще ти съобщя координатите по радиопредавателя.
— Сигурен ли си, че По Кей Сионг ще подслушва честотата?
— Убеден съм. Знам и какво ще направи с Тафт.
Зейтун разгледа картата на метрото. До пристанището имаше две станции в южна посока.
Следобед двамата с Джон бяха говорили надълго и нашироко кой е най-добрият път за бягство от Сингапур. Имаше само две възможности — посолството и пристанището.
В посолството му скроиха номер. Пристанището беше единствената му надежда. И той сигурно се бе отправил натам.
Зейтун чу, че мотрисата спря на перона, изплю топчетата памук и хукна към въртящите се бариери.
Джак шофираше уверено. Знаеше къде отива. Към пристанището. Там щеше да се качи на някой кораб и да избяга от Сингапур.
После следваше дългото пътуване до родината.
Щеше да успее. Щеше да се върне в Ню Йорк. При Гейбриел. Да.
Искаше да обсъди нещо с нея.
6.
Труден изстрел
Има два начина на придобиване на знания — чрез размисъл и чрез опит. Размисълът води до изводи и ни кара да ги приемем за верни, но не ги прави сигурни, нито премахва съмненията, така че умът да може да се осланя на интуицията в търсене на истината, освен ако не я открие по пътя на опита.
Сократ: Това са новите две злини, срещу които пазачите ще трябва да бдят, за да не се промъкнат незабелязано в града.
Адеймантий: Какви злини?
Сократ: Богатството и бедността. Едното е майка на лукса и безделието, а другото — на подлостта и злобата. И двете пораждат недоволство… Всеки град, колкото и да е малък, е разделен на две — на бедни и на богати. И двете половини враждуват помежду си…
1.
Сингапур
1
Той не бягаше от страх. Никога вече нямаше да го прави. Вярно, лицето му беше зачервено, а в стомаха му се бе свила голяма топка. Но това не беше страх, а чудовищен гняв.
Онзи садист Чан му бе погодил номер. Не му сложи белезници. Ключът на колата беше на стартера. Гадното копеле го буташе към предната, не към задната седалка. Несъмнено Чан бе запланувал да направи всичко така, че да прилича на опит за бягство. И Джак бе сигурен какво бе намислил да стори после онзи откачен гадняр.
Той се задави и се вцепени, когато усети, че Чан изостава. Мръсникът се бе престорил, че се спъва. За миг нямаше никаква надежда. Сетне, като по чудо, Чан се подхлъзна и му предостави възможност да направи единственото разумно нещо, което можеше да стори — да скочи зад волана и да се махне от онзи ад.
Чан… Господи! Сякаш Джак не бе спасил безполезния му живот там, в тресавището. По дяволите, дори извика медицинска помощ. Но той не оцени това. Проклетият главорез още се опитваше да го убие.
Нито едно добро дело не минава безнаказано.
Коварният шопар дори бе сложил пистолет на предната седалка. „Да, господин съдия. Беглецът беше въоръжен. Разбира се, господин съдия, притесних се, че хората наоколо може да пострадат. Така беше, нямах избор…“
Да го вземат дяволите! Ако Джак отново видеше онзи хулиган, дъвчещ клечка за зъби, пистолетът щеше да му послужи добре. Щеше да пръсне черепа на злобния нацист.
Управлявайки с една ръка откраднатото мицубиши, Джак взе пистолета. Оръжието беше малко, същият модел, който бе оставил в посолството. Допирът до него беше приятен. Сви пръст около спусъка. Почувства се още по-добре.
„Чан, нищожество коварно, как може да си толкова тъп, че да ми оставиш пистолет? Мислиш, че няма да имам смелост да го използвам ли? Дълбоко грешиш. Ще го използвам, и още как, а после…“