Изведнъж се усъмни в нещо и погледна пистолета. „Какво бих направил, ако бях на мястото на Чан?“
„Отговорът е лесен. Щях да оставя незареден пистолет.“
Извади пълнителя.
Не беше празен, тъкмо обратното — пълен с лъскави месингови патрони. Джак се намръщи. „Какво е намислил онзи задник?“ В патроните имаше нещо странно. Джак ги огледа внимателно и лицето му почервеня. Патроните не бяха истински.
Изрева от ярост.
Чан погледна екрана. Светлата зелена точка се движеше към Ийст Коуст Паркуей.
Сингапур беше малка страна, което улесняваше нещата за закона. Човек може да запише на компютърен диск картата на целия остров — магистралите, улиците, сградите. И всичко това беше в таблото на колата На Чан. Свържеш ли американската правителствена световна позиционна система с няколко стационарни антени на земята, ще разполагаш с технология, която може да засече точното местонахождение на когото искаш. Ако плячката ти е в небостъргач, можеш да определиш дори на кой етаж се намира.
Чан с нетърпение очакваше времето — и това сигурно щеше да е скоро — когато законът ще изисква всеки сингапурец да носи предавател, какъвто бе сложил на Тафт. Когато този ден дойдеше, хората като По Кей Сионг щяха да останат без работа.
Но Сионг и без това щеше да остане без работа. Всъщност това щеше да се случи тази вечер.
Чан се изсмя на глас. Нещата най-после приемаха такъв обрат, какъвто той искаше.
Джак удари спирачки. Беше забравил, че проклетите сингапурци карат от лявата страна и се движеше в лентата за изход от магистралата. Превключи на задна и се върна. Завъртя волана, пренебрегвайки факта, че тясното отклонение е еднопосочно. Микробус присветна с фарове. Шофьорът наду клаксона и свърна встрани, за да не се блъсне в него. Джак му показа среден пръст. Беше в настроение да прави такива неща.
Направи рязък завой и препречи пътя на един нисан. Шофьорът удари спирачки. Колата се завъртя и задната й част се блъсна в предпазния метален парапет. „Тъпанар — подигравателно се изсмя Джак. — Трябвало е да си купиш танк.“
Магистралата „Паркуей“ беше пуста. Няколко далечни стопове изчезнаха в мъглата. Беше късно през нощта и всички добри граждани бяха в леглата си. Той даде газ. Мицубишито реагира мигновено. „Сто и четирийсет километра в час? С толкова ли карам? — зачуди се Джак, после настъпи педала до пода. — Сто и седемдесет. Така е много по-добре.“
Той се усмихна мрачно. Чан бе пропуснал нещо. Важна информация се бе изплъзнала от онзи негов закърнял орган с размера на грахово зърно, който се наричаше мозък. Вярно, Чан го претърси. Провери дори обувките и чорапите му. Но не прегледа съдържанието на джобовете му. Тъпакът чу дрънчене на монети и не си направи труда да бръкне вътре. Клоунът бе забравил какво се бе случило предишната нощ, не бе помислил за факта, че Джак му даде пистолет, зареден с един-единствен патрон, и беше твърде недосетлив, за да се запита какво бе направил Джак с другите патрони от пълнителя.
„Трябваше да ми зададеш този въпрос, приятел.“
Защото ако беше достатъчно умен, за да се запита какво е станало с боеприпасите, Чан вероятно щеше да се сети и какъв е отговорът. Джак бе пуснал деветте патрона при монетите в джоба си. По-късно несъзнателно ги премести в сините джинси, които му даде морският пехотинец от охраната.
И сега патроните бяха в джоба му. Много скоро безполезният пистолет, който Чан му бе подхвърлил, щеше да влезе в употреба.
Чан съзнаваше, че да даде на Тафт пистолет, зареден с празни гилзи, и да го изпрати при По и главорезите му, е много гаден номер. И се гордееше, че го измисли.
Той се изкикоти, като си представи как Тафт напразно стреля с халосните патрони. Негодникът щеше да отвлече вниманието на момчетата на Сионг, докато Чан и Хал — Дяволското ченге и син — заобиколяха в гръб бандитите и ги заловяха. „Горе ръцете. Арестуван си. По какви обвинения ли? Разбира се, По, ще ти ги кажа. Въоръжено нападение, незаконно притежаване на оръжие, опит за убийство. Двамата с Хал сме свидетели, а също и нашият приятел и съюзник господин Тафт. Този път ще опереш пешкира, скапаняк.“
По дяволите, нямаше начин да не успее.
Макар че Тафт можеше да бъде убит.
А може би щеше да оцелее. Информаторите твърдяха, че По е обещал голяма награда на онзи, който залови Тафт жив. Според Чан престъпният бос се бе изложил толкова много в Сунгей Було, че само смъртта на Тафт не би била достатъчна да възстанови достойнството му. Сионг вероятно искаше да го закара някъде и да го накара да крещи от болка няколко часа, дни или седмици и едва тогава да пререже гърлото му. По правеше такива неща.