Не. Тафт щеше да щрака с безполезния си пистолет, но бандитите нямаше да стрелят по него.
Може би.
А може би нещата щяха да се развият по друг начин. Момчетата на Сионг можеше да се изнервят, когато Тафт започнеше да натиска спусъка. Един-двама можеше да се ядосат дотолкова, че да отвърнат на изстрелите. В такъв случай…
Независимо дали Тафт щеше да умре, или да живее, гениалният план на Чан щеше да се осъществи. Всъщност може би щеше да е по-добре, ако Тафт изчезнеше. Тогава нямаше да се налага Чан да го заплашва с обвинения в незаконно притежаване на оръжие и отвличане и да се тревожи, че американецът няма да изпълни задълженията си по сделката, веднага щом научеше, че обвиненията няма да издържат.
Пък и Чан щеше да арестува По за убийство. А това беше по-тежко обвинение от въоръженото нападение.
Сви рамене. Съдбата на Тафт беше в ръцете на боговете. Стига да арестуваше Сионг и американецът да не пречеше на умело подготвения сценарий, на Чан не му пукаше дали нещастното копеле щеше да живее, или да умре.
Наистина ли беше така?
„Не, по дяволите. Хей, Тафт, животът е труден, а после умираш. Добре дошъл в моя свят.“
Чан погледна екрана. Беглецът се бе отправил на запад по Паркуей. В това нямаше логика. На запад нямаше път за бягство. Нищо, освен няколко парка за туристи, студио на открито, където Хонконг правеше тъпите си криминални филми. После следваше краят на пътя. Достъпът дотам бе забранен. Имаше предупредителен знак, висока ограда с електрически ток и кучета. Нарушителите ще бъдат застреляни. Национален военен резерв на Сингапур.
Не можеш да избягаш от острова, ако се движиш на запад. Трябва да вървиш на изток. Там имаше пристанища за яхти и малки фериботи до Пулу Убин и другите острови. Можеш да откраднеш лодка, да преплаваш протока и да стигнеш до Малайзия или надолу на юг, до някой от островите около Суматра. Така би постъпил един умен престъпник. Но Тафт, да го вземат дяволите, не беше умен престъпник. Той изобщо не беше престъпник, а невинен гражданин.
Лицето на Чан помръкна.
Невинен гражданин…
Висока ограда от мрежа. Безкрайно пространство от докове, чезнещо в мрака. Кораби. Светлините им — неясни ореоли в спускащата се ниско мъгла. И товарни контейнери, големи колкото вагони, наредени един до друг, докъдето ти стига погледът.
Пристанище Сингапур.
И точно както Джак бе очаквал, магистралата се виеше по брега, издигащ се над нивото на улицата и над оградата.
Можеше да го направи. Можеше да направи всичко. Никога вече нямаше да се съмнява в себе си.
ЛОУЪР ДЕЛТА РОУД
ОСТРОВ СЕНТОСА
ВЪЖЕНА ЖЕЛЕЗНИЦА
Джак рязко удари спирачки. Колата се завъртя и се плъзна по трите ленти. Едва не подмина разклона и успя да завие, вдигайки черен дим и свирейки с гуми. На пътя нямаше други коли. Никой не завъртя волана, за да избегне ученика на нюйоркската школа, представящ се в най-добрата си светлина. Жалко! Джак се надяваше, че някой ще забележи изпълнението му.
Мицубишито взе завоя и се спусна на нивото на улицата. Сега трябваше само да се отърве от проклетата кола, да изтича обратно на магистралата, да пробяга неколкостотин метра и да скочи.
Каква ли беше височината? Четири-пет метра? Не, по-скоро шест. Нямаше да се почувства добре, когато се приземеше. Щеше да изпита болка. Но щеше да го преживее.
Нощта беше идеална за бягство. Въздухът сякаш се бе сгъстил и над земята постепенно се спускаше сива мъгла. Още четвърт час и щеше да забули всичко. И бягайки в мрака, Джак щеше да бъде невидим.
Никой нямаше да го види и чуе. Той щеше да го направи. Щеше да избяга.
А после…
После щеше да се прибере в Щатите и да уреди сметките си. Щеше да се разплати в стила на Чан Джин.
И това щеше да направи.
Зейтун скочи от метрото на спирка „Аутрам Парк“. Компютърен глас предупреди шепата хора на станцията, че последната мотриса за вечерта заминава. След пет минути въртящите се бариери щяха да се заключат и автоматичните врати да се затворят.