Тя хукна нагоре по ескалатора и излезе на улиците на познат квартал — магазините и сергиите около централната гара. Зейтун се бе возила на влак. Пътува на север, към Малайзия. Там имаше роднини, братовчеди, които живееха на двайсет километра източно от Куала Лумпур.
„Вероятно има начин да заведа Джон там — помисли си тя. — Може да се качим незабелязано на някой влак, да избягаме във фермата на братовчедите ми и…“
Малко вероятно. Охраната беше засилена. Граничните патрули проверяваха всеки вагон и всяко купе. Пък и в този час нямаше влакове.
Единствената надежда на Джон беше да се промъкне на някой кораб. И Зейтун щеше да се погрижи за това.
Тя зави на юг и започна да бяга. Над града се спускаше гъста мъгла. Ако по Паркуей имаше коли, сигурно се движеха бавно. Това беше хубаво, защото щеше да има време да се свие на кълбо в канавката, за да не я забележат.
Тя тичаше. Обичаше да бяга. Правеше го всяка сутрин. Сплиташе косите си и обличаше сини спортни гащета и бяла фланелка. Винаги тичаше сама, без да се чувства задължена към обществото. Самотата я ободряваше.
В далечината се чу изсвирване на спирачки, последвано от звука на кола, завиваща по отклонението. Дали това не беше Джон, който излизаше на Лоуър Делта Роуд?
Зейтун започна да бяга по-бързо.
Единствените светлини — мъгляви в далечината — се виждаха над пристанището. Там се работеше денонощно. Щеше да има работници, превозни средства и патрули.
На Джон щеше да му е нужна помощ, за да се промъкне покрай тях.
Тя вече знаеше как да отвлече вниманието им.
Чан удари леко спирачки, намали и насочи колата към отклонението. Светлата точка на екрана показваше, че Тафт е излязъл от магистралата и се движи бавно, все едно върви пеша. В тази част на града имаше само две места, към които можеше да се е отправил — гарата и пристанището. Като се имаше предвид посоката, в която се бе насочил негодникът, изглежда, целта му беше пристанището. В това имаше логика. Последният влак за север бе заминал отдавна. Пък и в досието на Тафт пишеше, че е експерт по транспорта. Той знаеше всичко за корабите и за водния транспорт.
Пристанището.
Чан стисна зъби. Познанията на американеца щяха да му дадат предимство.
Чан взе радиопредавателя, за да се обади на Лиунг… на По Кей Сионг.
Ръката му се вцепени. Наистина ли правеше това? Беше ли способен да изложи на опасност невинен човек?
Имаше ли избор?
Той стисна предавателя — пластмасов и топъл, а не като студен пистолет, насочен хладнокръвно към движеща се мишена. Предавателят беше оръжието на слабите и използването му не беше достойно. Но сега разполагаше само с него, и в случая предавателят можеше да се окаже смъртоносен като всяко друго оръжие, с което бе стрелял.
„По дяволите! Не ми се иска да го правя. Какво ми става?“
Натисна бутона на предавателя.
Но не каза нищо.
„Няма друг начин. Сионг подгонва Тафт. Аз очиствам Сионг. Цяла шайка бандити отиват в затвора. Отдавам дължимата заслуга на Тафт и му благодаря. Ако загине, ще издигнат паметник в негова чест. На голяма, медна плоча ще пише: «На приятел, пожертвал живота си за сингапурската полиция». Птиците ще цапат главата му и аз ще бъда щастлив и доволен.“
— Хал, обажда се Чан Джин.
Радиопредавателят изпращя.
— Да, шефе.
Чан долови нежеланието в гласа на ефрейтора. Лиунг също знаеше какъв ще бъде крайният резултат от плана на Чан. Е, можеше да се лъжат един друг, че Тафт ще оцелее. Но тази вероятност беше малка. Главорезите на По нямаше да знаят, че той има пистолет с празни гилзи. Натиснеше ли спусъка, щяха да го застрелят. Да се преструват, че няма да стане така, беше удобна измислица, мехлем, с който намазваш съвестта си, за да не те гризе толкова силно. Е, да, онова, което си направил, е убедило правителството да не те наказва и е довело до ликвидирането на множество лоши типове. Но един от онези типове не беше лош. И затова лъжеш себе си, така както смяташ да направиш и с всички останали. „Днес загина един смел човек, който доброволно предложи да се представи за наркотрафикант, за да ни помогне да изправим пред правосъдието последния Тцунг-ли на братството «Чиу чоу» в нашата страна. Като всеки сингапурски полицай и аз отдавам почит към паметта на… На кого? На един абсолютно невинен нещастник, който ме ядоса!“