Сионг прокара пръсти по побелелите коси на слепоочията си и погледна яркозелената точка, обозначаваща Тафт.
— Кормчия — заповяда той, — карай към пристанището. Доковете на Танжонг Пагар, надолу към товарната рампа.
Чан седеше прегърбен зад волана. Единият му крак висеше от отворената врата. Лиунг бе седнал до него и бе затворил вратата, без да има особена причина да го стори. Чан извади две клечки от джоба на бронежилетката си. Пъхна едната между зъбите си и предложи другата на ефрейтора.
Той поклати глава. Чан я пусна в пепелника.
Засмука клечката между предните си два зъба, опипа я с език и започна да дъвче върха. Накрая я плъзна в ъгълчето на устата си и рече:
— Ами, кофти.
— Моля?
Чан въздъхна.
— Не можах да го направя, Хал. От двайсет и седем години работя в полицията и съм виждал повече мъртъвци, отколкото можеш да си представиш, но не можах да го направя. Онзи безполезен кучи син е невинен и не мога да рискувам да го застрелят. Не за да спася собствения си задник. Не дори, за да арестувам Сионг. По дяволите! Сякаш имам някакъв шибан морален кодекс. Можеш ли да повярваш?
— Да, шефе, мога.
— Хвърлял съм ги в морето, Хал. Пречуквал съм ги в тресавища и ровове, а двама лежат под пистите на летището. За всеки един, който беше изправен пред правосъдието, има друг, не стигнал дотам. Но независимо дали съм арестувал, или очистил, те всички имаха нещо общо — напълно си го заслужаваха. Никога не съм убивал дисиденти, Хал. Не убивам и невинни хора. И ако ме попиташ дали това ме прави по-свестен от типовете, които съм премахнал, отговорът е „да“.
— Знам, шефе.
— По дяволите, но не искам По да се измъкне. Господи, бих изпил кръвта му. Бях го хванал, Хал. След всичките проклети години той беше в ръцете ми. Щях да изпратя Тафт на бесилката и после — бум! — и По изчезва. Това щеше да бъде справедливо. Би решило проблемите ми и би направило Сингапур по-чисто място. Но би ме превърнало в един от тях. Нямаше да се различавам от останалите самодоволни задници. Но аз съм различен. Не съм един от тях. И не съм подписал шибания социален договор… — Чан, който бе започнал да вика, изведнъж млъкна. Дишайки учестено, той прошепна: — Работата е там, че трябваше да се досетя. Един истински професионалист би ме убил на място. В хотела, в апартамента на момичето, в тресавището… По дяволите, Тафт можеше да ми свети маслото, когато поискаше. Но не го направи. Опита се да ме убеди, че е невинен. Остави ми пистолет под възглавницата на канапето. Превърза раната на гърба ми. Даде ми оръжие, в случай че до мен се приближи крокодил. Така ли постъпват лошите момчета? Разбира се, че не. Затова, знаех ли, че той не е от лошите? Да. Дълбоко в себе си вероятно съм го знаел. — Тонът на Чан се промени и гласът му се изпълни с огорчение. — Въпросът е там, че аз го мразех, Хал. Ненавиждах го толкова силно, че не бях в състояние да мисля за нищо друго, освен… как да го пречукам… и да гледам как кръвта му изтича. А сега… По дяволите, още искам да го убия. Защото ако ме беше надхитрил някой истински престъпник, щях да го преживея. Но Тафт е аматьор. Сионг има право. Правителството също. Трябва да ме застрелят като проклето болно куче.
Чан млъкна в очакване Лиунг да възрази. Но ефрейторът не го стори. Вторачи се в мрака навън и тихо попита:
— Е, и какво ще правим сега, шефе?
Чан отговори примирено и пораженчески:
— Ще приберем Тафт. Ще го арестуваме, за да го предпазим. Ще те пусна да слезеш някъде. Сетне ще отида в участъка и ще си понеса заслуженото. Ще се опитам да те прикрия, Хал. Но нали знаещ…
Лиунг кимна мрачно. Да, знаеше.
— Добре. Да приключваме с този фарс. Не искам Тафт да се приближава до портите на пристанищните власти. Там има камери, с които проверяват камионите отгоре и отдолу. Ако някой се опита да се скрие…