Ефикасна. Да, това беше ключовата дума. Сингапур беше безмилостно ефикасна държава. В началото на седемдесетте години, когато Джак изкарваше пари за обучението си, работейки нощна смяна като докер, пет-шест потящи се мъже и един кран в продължение на дванайсет часа се бореха да разтоварят контейнерите от голям кораб. Но сега — поне в Сингапур — тази работа се извършваше от трима души и продължаваше по-малко от осем часа.
Автоматизация. Всичко беше автоматизирано.
Автоматизацията означаваше по-малко хора.
Сингапур осъществяваше всичко това със седем хиляди и петстотин служители. Джак започна да пресмята. Голяма част от работната сила сигурно бяха компютърни специалисти, администратори и обслужващ персонал. Друг процент бяха непрекъснато във водата. Почистваха пристанището, проверяваха корабите, изпомпваха водата от трюмовете и товареха провизии. Дели и умножавай, за да получиш резултата за три смени дневно. Да, нощем по доковете на сингапурското пристанище се мотаеха хиляда и двеста работници. Това означаваше човек и нещо на акър и повечето вероятно бяха на закотвените кораби или горе в оперативните кабини на грамадните кранове. Един акър е голяма площ. И нощем, особено в мъглата, шансовете някой да забележи самотен западняк, спотайващ се в сенките, за щастие бяха малко. Джак се долепи до металната стена. Навсякъде имаше зелени, червени и сини контейнери. Старите, познати, известни имена в международния транспорт на стоки го успокоиха. „Митцуи“, „ОСЛ“, „Матсън“, „Ханджин“, „Американ Президент Лайнс“, „Кроуос“, „Хюндай“, „Маерск“. Това беше неговият свят. Джак го познаваше по-добре от всеки друг.
„Моята територия — самодоволно се усмихна той. — Хайде, Чан, опитай се да ме хванеш на моята територия.“
Още беше ядосан, но постепенно се овладяваше. Знаеше, че ще се успокои напълно. Само не трябваше да мисли за онзи убиец Чан Джин.
Джак положи усилия да диша дълбоко. Един, два, три пъти. Въздухът беше влажен и го охлади. „Всичко по реда си — помисли си той. — Забрави Чан. Не мисли за Гейбриел. Най-важното е да се качиш на някой кораб.“
Мъглата падаше все по-ниско и вече беше на десетина метра над земята. Всички започваха да се движат по-бавно. Никой не искаше да предизвика инцидент.
Джак надникна зад последния контейнер в редицата. Намираше се до пътеката между огромните товари. Недалеч бяха паркирани двайсетина яркожълти мотокара. Зад тях се виждаше триетажна сграда.
„Хладилният склад?“ — запита се той. Погледна наляво, сетне надясно, наведе се и хукна към мотокарите. Приближи се до сградата, чу бръмченето на генератора и видя пара, излизаща от отдушниците на покрива. Това несъмнено беше хладилният склад. Вътре съхраняваха контейнери, пълни догоре с хранителни продукти.
Натам нямаше път за бягство. Скриеш ли се в контейнер със замразени плодове рамбутан, и ще пристигнеш на крайната морска гара вкочанен от студ.
Огромните контейнери също не предоставяха възможност за бягство. Сингапур беше безмитна зона. Това означаваше, че малки кораби докарваха товари от цяла Южна Азия и ги оставяха на съхранение в добре охраняваните докове на Сингапур, откъдето после ги взимаха големи презокеански плавателни съдове. Дори да успееше да се вмъкне в някой контейнер — а те бяха плътно затворени, Джак нямаше как да разбере накъде ще се отправи товарът, нито кога ще пристигне на местоназначението си.
Единствената му надежда беше някой кораб.
Зейтун наблюдаваше от сенките. Джон беше до жълтите мотокари. Изглеждаше добре и постепенно се приближаваше до водата.
Разбира се, тя нямаше да го изостави. Вярно, той й бе крещял и я беше обидил, но Зейтун му прости. В края на краищата Джон й бе заповядал да се предаде на полицията. Тя беше мюсюлманка, жена, научена още от раждането си да се подчинява. Би трябвало да изпълни заповедта му.
И още как!
Зейтун искаше да го изпрати и да се увери, че той е в безопасност. Щеше да се крие и Джон нямаше да разбере, че тя е там. Освен ако не се нуждаеше от нея. И ако това се случеше…
Нещо изшумоля по влажния асфалт. Звукът се чу отдясно, някъде от дългата, висока редица с кафяви контейнери. Приличаше на превозно средство… Микробус… Кола…
— Това е абсолютно неприемливо, Хал.
Зейтун потрепери, като чу гласа му.
Чан превключи на задна. Пак беше влязъл в задънена улица, пътека, където имаше само товарни контейнери, наредени пред стоманена стена.