Чан видя, че един от хората му също лежи на земята — хлапе на име Лиу, а друг е застанал вцепенен и със стъписано изражение. Казваше се Хал Лиунг и той знаеше, че ще трябва да го утешава. Но всичко по реда си. Най-важното беше незабавно да заредиш нов пълнител в пистолета си и да не откъсваш очи от простреляния, който може още да е жив. Чан извади нов пълнител от джоба си. И в същия миг се сети, че има едно изключение от правилото да заредиш, преди да направиш нещо друго.
Твърде късно.
Джак Тафт, който е майстор на компромиса, потъва в облаците на съня. Светът изчезва в наркотична мъгла. Той се бои от едва доловимите шумове — псувня, съскане, изпълнено с омраза: „Той щеше да ни застреля“, изстрели, затръшване на врата. Но всички тези звуци, разбира се, идват от телевизор в някоя друга стая и нямат нищо общо с него.
Вик — много по-силен от другите — прониза главата му. Думите обаче нямат никакъв смисъл. „Полиция! Старши полицейски офицер Чан Джин!“ Не го познаваше. „Арестуван си!“ Абсурд! „Стой, в името на закона!“
Чувствайки се удобно и изпаднал в унес, Джак отново заспива.
9
В миролюбива страна, където ежегодно се извършват по-малко от петдесет хиляди, предимно ненасилствени престъпления, повечето безупречно обучени и некорумпирани полицаи се занимават с рутинни въпроси — замърсяване на улиците, дребни кражби, чиновнически нарушения, семейни скандали, а като се има предвид ненаситният апетит към пороци на населението — хазарт.
Но не и Чан Джин. Всъщност според обичая в Китай малкото му име беше Джин, а фамилията — Чан.
Шефовете му признаха, че е способен още от деня, в който преди двайсет и седем години той подаде заявление за работа в полицията. Беше от онези ченгета, чиято орис по рождение бе да залавят само един вид престъпници — най-лошите.
В Сингапур няма много насилие и Чан Джин се занимаваше само с такива случаи.
Когато за пръв път надяна униформата, положението беше различно. Тайни организации, войни между тонгите, малки банди с големи оръжия и расови бунтове със стотици мъртви и ранени. Това бе наследството в най-ранните дни на независимостта на Сингапур. Но онези времена бяха минали отдавна и Чан изпитваше носталгия по тях. Без да има противници, достойни за неговия кураж и издръжливост, той се чувстваше безполезен и отегчен. Липсваха му емоциите — да се усмихне в лицето на смъртта, да възседне повален противник — силен и жив. Чан не познаваше по-опияняващо вино от прилива на адреналин, преди да започне престрелката…
Както щеше да стане и сега.
„Онзи боклук е взел пистолета ми!“ Той страшно се разгневи. Изпита желание да убива. Но не го показа. Изражението му беше хладно, спокойно и уверено. Ала възприятията му бяха изострени. Един от полицаите му беше убит. Трупът на наемен убиец — тайландец или камбоджанец, съдейки по външността, и несъмнено свръзката на Тафт в Сингапур — беше прострян на пода. Американски главорез, размахващ откраднато полицейско оръжие, беше на свобода.
Плячка.
Чан извади пистолетите от кобурите на глезените си.
Ефрейтор Лиунг облиза устни. Лицето му беше бледо. Той избърса в панталона изпотената си длан. Чан се усмихна насила, за да повдигне духа на Лиунг, който се нуждаеше от окуражаване.
— Изглежда ще трябва да задържим бандита по грубия начин — каза и пъхна клечка между зъбите си.
Преди няколко минути американският престъпник бе изчезнал през вратата.
— Сър — прошепна Лиунг, — ами ако ни чака от другата страна?
Чан отговори на въпроса му, като изстреля четири патрона с кухи върхове във вратата. Никой не отвърна на стрелбата му. Кучият син, изглежда, бе избягал. Чан щеше да хукне след него, да го хване и да се реваншира за бягството, което унизи достойнството му. Трябваше повече да внимава. Анонимното обаждане за пристигането на Тафт бе предупредило полицията, че престъпникът е неотстъпчив. Чан се прокле, че се бе обърнал с гръб към опасния гангстер.
Сега преследването щеше да бъде изпълнено с емоции. Точно както му харесваше. Въоръженият Тафт беше някъде в коридора. Ако беше толкова опасен, колкото Чан предполагаше, американецът нямаше да използва последните няколко секунди, за да избяга, а щеше да се отдалечи достатъчно, за да намери скривалище — ниша, колона или някоя от плетените масички и столове, наредени в ъглите на коридорите в хотела. Там трябваше да бъде. Скрит. Да дебне, стиснал откраднатия полицейски пистолет, насочен към мястото, където скоро Чан щеше да се появи.