Натисна спусъка.
Пистолетът изтрещя и подскочи. Дулото се отклони най-малко два-три сантиметра от мишената. Решетката на колата на Чан се взриви на алуминиеви отломки. „По дяволите, не улучих“ — помисли си Джак и веднага се прицели отново.
По Кей Сионг рязко се обърна и се вторачи в мрака, търсейки източника на изстрела.
— Господа — прошепна той, — мисля, че старши офицер Чан обявява присъствието си по твърде предсказуем начин. Смятам, че е близо до хладилния склад. Ако е така, и господин Тафт не е далеч. Побързайте, но не забравяйте заповедите. Тази нощ Чан Джин трябва да поздрави прадедите си, а господин Тафт — мен.
— Мамка му! — изпсува Чан, който се бе хвърлил на мокрия асфалт. — Истински патрони! Само това ми липсваше!
Куршумът превърна в прах асфалта на няколко сантиметра от лицето му. Той извади револвера.
Сигурно имаше някакъв номер в стрелбата с пистолет, който Джак не знаеше. Стреля три пъти, но не улучи. И всеки път внимателно се прицелваше в главата на Чан. Но първият куршум уцели решетката на колата, вторият издълба кратер в предния капак, а третият се заби в асфалта.
Джак стисна зъби. Оставаха му само шест патрона.
Проклетият пистолет не беше надежден. Може да го заклещиш неподвижно в менгеме, и тъпото нещо пак ще ръси куршуми където поиска. Той се ядоса.
— Тафт, моля те, хвърли оръжието! — извика Чан, който се бе претърколил под колата.
„Само в съня ти, задник!“
— Трябва да поговорим. Знам, че си невинен. Всичко беше грешка.
„Явно двамата с онзи тип Бригс имат един и същ сценарий.“
— Искаш да го кажа, нали, Тафт? Е, добре, ще го кажа. Провалих се. Признавам. Извинявам се. А сега, моля те, не стреляй по мен.
„Проблемът с пистолета е, че трябва да си близо до мишената. Иначе оръжието е безполезно. И неточно. По дяволите!“
— Хайде, Тафт. Наоколо е пълно с ченгета. Пристанището има своя полиция. Триста и осемдесет души. Бързо ще пристигнат тук и едва ли ще помислят, че онова, което става, е просто недоразумение.
„От друга страна, ако го държа наистина неподвижно и се прицеля добре, може да улуча онзи мръсник. Още един изстрел, и може да ми провърви.“
— Бъди разумен, Тафт. Ако не знаех, че си невинен, щях ли да дойда само с едно ченге?
„Снощи беше сам, приятел.“
— Говори, Тафт. Кажи нещо.
„Да видим сега. Той е на около трийсет и пет метра и аз стрелям ниско. По дяволите! Сетих се какъв е проблемът. Гравитацията! Докато изминава разстоянието, куршумът пада. Трябва да целя по-високо.“
— Трябва да поговорим, Тафт. Ще ти обясня защо стана такава бъркотия. Моля те, Тафт, отговори ми.
— Хей, Чан!
— Да.
В гласа му прозвуча облекчение. Но не за дълго.
— Кажи ми нещо.
— Разбира се.
Нещастният кучи син се опитваше да говори дружелюбно.
— Коя е най-голямата обида на китайски?
Чан дори не се замисли.
— Ко-пао, жи тцу-тцу.
— И какво означава?
— В груб превод — да го начукам на труповете на мъртвите ти прадеди.
— Добре, приятел — изкрещя Тафт. — Това е за баба ти!
По Кей Сионг се обърна по посока на далечната стрелба и направи знак на хората си да спрат. Мъглата обезпокоително бързо се сгъстяваше и заглушаваше звуците. Шумът от тежки машини и ругатните на работниците станаха едва доловими. Ако не бе напрегнал слух, По нямаше да чуе пистолетния изстрел.
Тенг Куоенгми беше зачервен и задъхан. Пушеше твърде много. Според По американците и техните цигари бяха проклятието на цяла Азия.
— Какво има, шефе? — попита Тенг.
Сионг протегна ръка, за да му направи знак да мълчи, и отново напрегна слух. Не чу друг изстрел, нито ругатни или радостни възгласи, макар че мъглата заглушаваше всички звуци. Всъщност сивата пелена беше благословия, защото обвиваше всичко в саван от тишина и невидимост, а това беше добре дошло.
— Шефе?
— Да, приятелю. Нещо не е наред. Чухме изстрели. Четири досега. Но не бяха последователни. Имаше промеждутъци. Сякаш стрелецът внимателно се прицелваше и правеше пауза, преди да натисне спусъка.
Тенг изглеждаше озадачен. Лин веднага разбра за какво става дума и рече: