— Хал, намери онези клоуни от пристанищните власти и им кажи да евакуират цивилните.
Лиунг се изправи и отвори уста да каже нещо. Лин насочи пистолета към него, но не го уцели.
— Шефе…
— В сенките се крият още боклуци. Доведи и подкрепления. Хайде, побързай. А, да. Не забравяй да повикаш и телевизионните станции.
Как бе възможно Чан да стои там и да говори толкова спокойно? Сам Лин стреляше по него. Той не му обръщаше внимание, сякаш изобщо не го интересуваше. Нямаше по-голям позор от това. Бандитът стреля отново.
— Последен шанс, Сам.
Чан беше само на осем метра от него. Нямаше начин Лин да не улучи. Той го знаеше и пак стреля. В същия миг в дебелото, кръгло лице на Сам се забиха двайсет и една сачми, две от които в дясното око. Светът стана аленочервен като червило на устните на леснодостъпна жена. Още двайсет и една стрелички, по-остри от игли, пробиха гърдите му. Той политна назад и започна да крещи, когато друг пронизващ водопад разкъса рамото му сякаш с оловни нокти. Четвъртият залп го уби, а последните два отидоха напразно, но освободиха място за ново зарядно устройство в револвера на Чан.
Части от човешко тяло. Кръв. Мирис на смърт. Трима убити гангстери. Обикновените хора не знаеха колко добре те кара да чувстваш това.
Чан Джин се изпъчи и пое дълбоко дъх. Болка ли? Каква болка? Счупените ребра бяха дребна работа, дори не му причиняваха неудобство.
Тук имаше мишени за гнева му. Хора, които ненавиждаше и заслужаваха да умрат.
Той беше роден за това. Враговете му също. Нямаше съмнение какъв ще бъде крайният резултат. Дяволското ченге Ченгхуанг, пазителят на градовете и управителят на ада, отново вършеше работата си.
Контролните уреди на крана бяха съвсем нови и непознати. Джак не бе виждал такива неща. От деветнайсетата до двайсет и първата си годишнина той бе работил на кран. Тогава имаше само лостове и голямо колело с дръжка отстрани. Сега всичко беше електроника.
Кабината беше направена от стомана. Навсякъде имаше индикатори. На тавана светеше неонова лампа. На стената бе окачен черен радиотелефон. Вместо командно табло имаше компютър със сив екран. Джак погледна клавиатурата и предпазливо натисна един от клавишите.
Звярът изръмжа. Кранът започна да се движи.
Джак погледна през задния прозорец. В мрака се мяркаха сенки, които държаха пистолети. Идеята да се отдалечи от тях беше добра. Колкото е възможно по-бързо.
Изведнъж чу глас. Враждебен и далечен, гласът прошепна някаква идиотска поговорка като: „Онзи, който обръща гръб и бяга…“. Но това беше само подсъзнанието му.
Той разгледа менюто на компютъра. Всички варианти бяха обозначени със съкращения. Прочете ги внимателно и реши, че компютърната система е лесна. Дори логична. Макар че в момента не беше в настроение да разсъждава.
Натисна друг клавиш и моторът забръмча. Наклони глава и погледна през левия прозорец на кабината. Подемният механизъм се спускаше надолу в мъглата. Изведнъж стъклото се напука, когато отнякъде в мрака изсвистя куршум.
Джак се хвърли на пода. В стъклото рикошира още един куршум.
„Бронирано стъкло? — запита се той. — Разбира се.“ В голямо пристанище непрекъснато ставаха инциденти и контролната кабина трябваше да бъде направена така, че да предпазва обитателя си.
Малка табела близо до пода привлече вниманието му. На метална плочка с яркожълти букви пишеше:
МАКСИМАЛНА СКОРОСТ 14 КМ/Ч
НЕ СЕ ДВИЖИ С ТАЗИ СКОРОСТ БЕЗ РАЗРЕШЕНИЕ!
Отдолу имаше лост. Джак го дръпна. Кранът се разтресе и увеличи скоростта. Джак вдигна глава и погледна през прозореца. Кранът се движеше с дванайсет-тринайсет километра в час. Мъжете още бяха там и държаха пистолети, но не ги използваха. „Не можете да тичате и в същото време да се прицелвате, нали, тъпаци?“
— Благодаря, Тафт. Длъжник съм ти — извика в мрака Чан.
„Пак ли?“ — запита се той и погледна вдясно. Чан Джин беше на десет-дванайсет метра. Беше се вкопчил в жълто-оранжевия стоманен крак на крана. Разгневените въоръжени мъже, които го преследваха, не го виждаха.
— Спаси ми задника, Тафт. Не мисли, че не оценявам това.
„Какво съм направил?“