— Онзи мръсник Тенг ме беше хванал натясно. Ти го прегази. Добре съм те обучил…
„Спасил съм безсмисления му живот? По дяволите!“
По външната страна на кабината рикошира куршум. Джак усети, че лицето му се зачервява от гняв. Отвори прозореца и изкрещя:
— Чан, гадно копеле!
— Не се тревожи. Ще те измъкна от тази бъркотия.
— Кой? Ти ли? — с необуздан гняв изрева Джак. — Ти ли ще ме измъкнеш от тази бъркотия? Ако не беше ти…
— Млъкни, Тафт, и слушай внимателно. Както вече се опитах да ти кажа, ти си невинен. Затова легни на пода, където ще бъдеш в безопасност, и… Моля те, Тафт, не насочвай онова нещо към мен.
Самодоволният, арогантен, наперен, расов мъжкар. Той е силен, мъжествен, сексапилен и макар да мислите, че всичко това го прави щастлив, не е така. Трябва му още нещо. Той не може да е горд, ако ти не си унизен. Не може да се чувства добре, ако ти не си зле. Не може да е весел, ако ти не си потиснат. Той иска всичко, което ти имаш. И взима онова, което иска. И ако жена предпочете теб вместо него…
Джак бе пристигнал по-рано на летище „Ла Гуардия“. Обади се на Гейбриел в редакцията. Отговориха му, че тя току-що телефонирала. Щяла да си вземе свободен следобед и ако някой я търсел, щяла да бъде вкъщи.
Джак реши да я изненада. „Такси! Закарай ме на ъгъла на Седемнайсета улица и Бродуей.“
Докато плащаше на шофьора, той видя Гейбриел, която слизаше от друго такси. Тя залиташе, а Саймън я държеше за задника. Гейбриел явно нямаше нищо против. Кикотейки се, двамата минаха покрай портиера и се запътиха към апартамента й.
Тафт зачака. Обиколи сградата. Накрая портиерът, който го познаваше, напусна поста си. Джак му даваше големи бакшиши и се държеше любезно с него.
— Може и да не ви интересува, но за пръв път виждам този човек, господин Тафт — каза Лу. — Досега не съм я виждал с друг, освен с вас. И знаете ли, мисля, че той я е напил, защото тя е свястно момиче и не… Ами, нали се сещате.
Той знаеше това. Спря такси и си отиде. Не спомена нито дума за онова, което бе видял. Не обичаше скандалите. Но понякога отправяше въпросителен поглед към Лу, докато влизаше в жилищния блок на Гейбриел. Портиерът го поглеждаше сериозно, поклащаше глава и прошепваше: „Не, не съм го виждал отново“. А веднъж промълви: „Няма за какво да се тревожите, господин Тафт. Тогава тя го изхвърли. Псуваше като каруцар. Мисля, че беше грешка. Всеки греши, господин Тафт“.
А в ресторанта в петък, когато Гейбриел му подари куфарчето, Саймън нагло и наперено се бе приближил до масата им и Джак видя в злорадо блестящите му очи и в подигравателната ликуваща усмивка онова, което всеки мъж разбира — „Хей, мухльо, аз чуках твоето момиче и мога да го чукам винаги когато поискам, затова предполагам, и двамата знаем кой е по-добрият“.
Искаше му се да го убие. Но дори не сви юмруци. Както винаги потисна чувствата си и се усмихна. Но още искаше да го убие и ако му се предоставеше възможност, щеше да го направи, без да се замисля…
Но сега Саймън Бъртън беше далеч. От друга страна, Чан Джин, сродна душа на Бъртън, беше наблизо. Същият глас, изпъчени гърди, заядлива, самодоволна усмивка, същите обиди… Същият…
Единствената разлика беше, че Чан е в обсега на пистолета му, а Саймън не е.
Удобна мишена.
Джак подпря пистолета на рамката на прозореца на контролната кабина и се прицели в Чан. Бавно изпусна въздуха от белите си дробове. Вече знаеше как да направи това и го очакваше с нетърпение. Единственото му желание беше да убие коварното копеле, да го направи сега, да го види как крещи, пада, кърви и умира…
— Ти не разбираш нищо, нали, Тафт? По Кей Сионг те иска много повече от мен. — Над главата на Чан изсвистя куршум. Но на него, изглежда, не му пукаше. — Помисли, Тафт. Имаш ум в главата си. Аз съм единственият начин да се измъкнеш оттук.
— Грешиш!
Джак описа дъга с пистолета, намери мишената и накара жертвата си да наведе глава.
— Много добре — извика Чан. — Джон Траволта в „Счупената стрела“. Направи го почти като мен. Остават ти още осем патрона.
— Нужен ми е само един! — каза той и отново се прицели.
— Обзалагам се, че скоро тук ще довтасат още една-две коли, пълни с главорези.
Проклетият дръвник пак лъжеше. Беше истински актьор. Ако Чан си бе направил труда да го изслуша още в началото, щеше да избегне неприятностите си. Но гадното копеле не пожела да го стори. Такива като него никога не те изслушват, а просто те смачкват. Джак бе решил да не се примирява с това. Най-малко с този гадняр.