— Хайде да се опитаме да направим нещо друго. Да сътрудничим на закона. Ако още в началото го бе сторил…
— Сега щях да съм с примка на шията!
— Пак започваш.
Отново се прицели в гърдите на Чан, който се намираше на малко повече от десет метра. Лесна мишена. Ръката му вече не трепереше. Бе овладял изкуството да стреля. „Потисни гнева си. Забрави яростта. Успокой се. Съсредоточи се. Мисли. Търси яснота. Слей се с мишената. Ти си справедливостта и дължиш възмездие…“
— Споразумяхме ли се, Тафт?
Но в Ню Йорк дължеше по-голямо възмездие. Ако застреляше Чан, нямаше да може да се разплати. Виновният щеше да избяга, а той — да умре. „По дяволите!“
— Тафт?
Възрастта се отразяваше на По. Живееше в коленете, изсмукваше въздуха от белите му дробове и прегърбваше раменете му. Това бреме — цената на зрелостта и мъдростта — го правеше немощен, когато трябваше да е силен. Не можеше да бяга повече.
Окуражаваше с викове преследвачите на Чан, но не можеше да тича наравно с младите главорези. Забави крачка и започна да върви.
Физическото безсилие го отчайваше. Скоро щеше да се наложи да се оттегли от активна дейност и да си купи къща в някой приятен курорт на Тайландския залив. От време на време посетители щяха да го почитат с присъствието си. Щеше да бъде сам, но щеше да ходи на гости на внуците си, а те щяха да идват при него само за посрещането на лунната Нова година.
Колко тъжно! Досущ повяхването на цветята в северните страни. По-тъжно и от живителна пролет за човек, който с течение на годините е започнал да се уморява.
Сионг извади снежнобяла кърпа от джоба си и попи потта от челото си. Е, добре, тогава нека тази нощ бъде венецът на кариерата му. Мечтата му все още можеше да бъде осъществена. Братството не само щеше да оцелее, но и да укрепне в съюз, необвързан с жалките граници ни Сингапур. „Чиу чоу“ щеше да се превърне в самостоятелна нация и братството щеше да стане по-велико от малката република, създадена от едновремешния му съперник в игрите.
На пътя му стояха само Чан и Тафт. Лесно щеше да ги отстрани. И това щеше да стане съвсем скоро. Кранът, с който бягаха, се движеше към южния край на пристанището, където По бе закотвил красивата си яхта „Джейд Лейди“. Кранът беше на не повече от сто метра от мястото, където трябваше да спре, защото по-нататък имаше само вода. Петнайсет километра водна шир отделяше бреговете на Сингапур от зловонния остров Суматра. Двамата нямаше накъде да бягат. Краят им беше близо.
Достойнството изискваше По да присъства на убийството им. Не трябваше да закъснява. Той ускори крачка.
Пълният с хора микробус „Хюндай“, движещ се по Ийст Коуст Експресуей, намали скоростта, подготвяйки се да завие към пристанището. Кола с телевизионен екип също се насочи натам. След тях пое още един микробус.
Вой на сирени раздра нощната тишина. Шофьорът на микробуса погледна през прозореца. Надолу по пътя пулсираха червени и сини светлини.
Премълчавайки въпроса си, той сви рамене и погледна шефа си, който поклати глава.
— Какво става? — попита единият от главорезите на задната седалка на микробуса.
Водачът се вторачи в групата полицаи пред главния вход на пристанището и мрачно каза:
— Вдругиден братството ще избира нов Тцунг-ли.
— А утре?
— Утре ще събираме дарения за отбранителния фонд на По Кей Сионг. Или за негов паметник.
— Неприятности, Тафт! — извика Чан.
— Сега пък какво има?
Чан се бе вкопчил в предния ляв крак на крана.
— Един тип току-що започна да се катери от твоята страна.
Той се вторачи в мрака. Не видя нищо от своята страна, но забеляза, че някой се промъква към Чан. Движеше се приведен и държеше нещо в ръцете си. Джак се опита да се прицели. Човекът бързо се скри зад задното колело. Джак извика:
— И от твоята страна има някой.
— По дяволите, имаме проблем. Мисля, че лайнарят зад теб държи „Инграм“.
— Какво е това?
— Лоша орисия. Оръжието на специалните сили във Виетнам. Изстрелва хиляда четирийсет и пет куршума в минута.
— Картечница?
— Нещо подобно. Картечен пистолет.