— Внимавай, Тафт! Става напечено!
Джак стисна зъби, сви устни и надникна през прозореца. След крана още тичаха мъже. Най-близкият беше на пет-шест метра от него. Изглеждаше обещаваща мишена. Чудесно. Той можеше да се справи.
— Не там! Отпред!
Джак се обърна, вгледа се и се намръщи. Не разбра какъв е проблемът. Пред крана нямаше абсолютно нищо.
И точно това беше проблемът.
Сионг подтичваше след Чан и броеше труповете. Мечтите му рухнаха. Добри момчета. Лоялни. Ето, приятел от трийсет години паднал в локва кръв. До него лежеше синът на човека, когото По с нежелание бе убил. Обеща да бъде като баща на младежа. И тъпият, но винаги надежден Лин лежеше безжизнен на асфалта.
По, който рядко показваше чувствата си, избърса влагата от очите си.
Джак се вторачи в екрана на компютъра. Менюто предлагаше много възможности, но нито една как да спре крана.
Погледна през предното стъкло. Мъглата бе паднала ниско и стигаше до тавана на кабината. Джак сякаш се намираше в самолет, който се носи към облак и за миг ще потъне в пухкавата му прегръдка. Релсите свършваха след двайсет метра. Малка дървена бариера на червени и бели ивици бележеше края им. Отвъд имаше бетон, неприятен стръмен ръб и огромно пространство вода.
— Тафт, правиш ли нещо там горе?
— Опитвам се!
Прокара пръсти по клавиатурата. Забръмчаха мотори и светнаха лампи. Кранът обаче не спря. Неумолимо се движеше напред с дванайсет-тринайсет километра в час. До края на релсите оставаха осемнайсет метра, а може би и по-малко.
По челото на Джак изби пот, която започна да се стича по лицето му. Къде са спирачките, по дяволите?
Чу се трясък от сблъсък на метални повърхности. Той погледна към левия прозорец. Беше натиснал копчето за спускане на подемния механизъм. Кранът мачкаше контейнери, натрупани по два-три един върху друг.
— Хайде, Тафт, започвам да се изнервям.
„И аз“ — помисли Джак и в същия миг му хрумна нещо, с което щеше да спечели няколко секунди…
Петнайсет метра…
Изчака огромните челюсти на крана да стигнат до контейнера и натисна едновременно F6 и F7. За съжаление контейнерът беше обхванат само от едната страна. Джак изпсува така, както никога не бе правил.
Контейнерът беше със стандартни размери, висок шест метра. „Нисан“, „Тойота“ и „Мицубиши“ бяха преместили производството на камиони в Тайланд. Работната ръка беше евтина, данъците — ниски, а самата страна се очертаваше като най-големият пазар в света за пикапи. Ето защо контейнерът съдържаше части за камионите и тежеше петнайсет тона.
Металният съд изскърца и се заклати във въздуха. Моторът на крана започна да пуши, защото не бе направен да пренася небалансирани товари. Стоманените нитове се откъснаха. Наоколо се разхвърчаха метални отломки. В контролен кабел стана късо съединение и пламна огън. Тежък половин тон мотор „Мицубиши“ се откъсна и полетя към огнената стихия.
Както Джак се бе надявал, кранът забави скоростта. Но както не бе предполагал, кранът започна силно да се тресе…
Единайсет метра…
Той натисна копчето за заден ход.
Контейнерът се измъкна, завъртя се и тежко се стовари на земята. Вцепенен, Джак видя как товарът от петнайсет тона метал издълба кратер в асфалта, застрашително се наклони към крака на крана, в който се бе вкопчил също така втрещеният Чан, и после се сгромоляса назад с адски трясък. Навсякъде се разхвърчаха отломки от настилката. Мъжете, които стояха под него, нямаха време дори да извикат.
Кранът се разтресе като пътнически самолет по време на силна буря. Чудовищната инерция на люшкащия се контейнер и внезапната промяна на посоката на движение го блъснаха, нарушиха центъра на гравитацията му и го запратиха напред.
Седем метра…
Пред крана се разби горящ мотор. Смазката се запали. Пламна буен огън. Искрите падаха върху ризите и косите на главорезите — доскоро дебнещи убийци, а сега — крещящи жертви.
Джак погледна Чан. Засменият откаченяк бе възседнал колелото и се хилеше като самия дявол. В ръката си държеше две черни топки. Поднесе ги една по една към устата си, изплю предпазните капачки и хвърли гранатите към мястото, където объркано се въртяха в кръг оцелелите от малката армия на По.