Тафт изсумтя.
— Да, може би. Но аз нямах предвид това, а защо искаш да ме арестуваш?
— О, не! — Чан поклати глава. — Моля те. Не ми казвай, че ще опиташ този номер. Господин полицай, аз съм само невинен свидетел и нямам представа защо ми слагате белезници. Станала е някаква ужасна грешка. Хайде, Тафт, ти можеш да измислиш нещо по-добро.
— За съжаление не мога.
— Колко патетично! Запази този номер за пред съда. Но и те са го чували.
— Господи, няма ли дори да ме изслушаш?
Полицаят не каза нищо, а се вторачи изпитателно в гангстера, като се питаше какъв ще бъде следващият му ход и какви неубедителни, глупави лъжи се въртят в извратеното му съзнание.
Джак вече не мислеше да се предаде, както бе смятал да предложи. Той си спомни за последиците от сблъсъка на едно десетгодишно момче с наперен училищен скандалджия.
„Никога не посягай пръв.“
„Той започна, татко.“
„Обърни се на другата страна.“
„Бях с гръб към него.“
„Трябва да се научиш да се спогаждаш с хората.“
„Как?“
„Предложи да му помогнеш. Обещай да напишеш домашното му. А сега върви да си измиеш лицето. Мръсен си.“
И така, при втората среща с гамена Джак му предложи да му напише домашното по математика. В резултат на това се прибра вкъщи с насинено око, разцепена устна и ясна представа за психиката на скандалджиите. А що се отнасяше до кавгаджиите, най-блестящият пример беше онзи клоун Саймън Бъртън, който непрекъснато го гледаше кръвнишки.
„Добре — помисли Джак. — Струва ми се, че ще трябва да продължа с план Б.“
Чу се пращене. Миниатюрният радиопредавател „Моторола“, закачен на колана на Чан, изписука два пъти.
— Тук е ефрейтор Лиунг. Чуваш ли ме, шефе?
Тафт го погледна гневно. Чан се усмихна.
— Старши офицер Чан? Тук е ефрейтор Лиунг. Моля те, отговори.
— Съблечи си сакото — изсъска Тафт. — Искам да видя какво има под него. Направи го бавно. Първо левия ръкав. Пусни сакото да се плъзне по дясното ти рамо и да падне на пода.
Чан се подчини. Когато сакото се смъкна на пода, Тафт добави:
— Вземи радиопредавателя с лявата си ръка. И дори не си помисляй да докосваш пистолета.
— Нямам желание да умирам. — Чан откачи предавателя и го доближи до устата си и натисна бутона. — Тук е Чан. Какво има, Хал?
— Обадиха ми се от болницата. Онзи таксиметров шофьор най-после е дошъл в съзнание. Още е зашеметен, но каза, че момичето, с което Тафт се е срещнал пред хотела… Шофьорът я качил на летище „Чанги“, пред изхода на сингапурските авиолинии. Носела чанта на стюардеса. Дала му адрес в Тоа Пейо. Ако си тръгнал към апартамента й, по-добре да имаш подкрепления.
Тафт поклати глава. Чан отново натисна бутона.
— Ще се оправя сам.
— Не. Аз съм на магистрала Пан Айланд, до Търф Клуб. Най-много след пет минути ще съм в апартамента на момичето. Чакай ме.
Чан се ухили, сетне реши да притисне Тафт:
— Хал Лиунг е много предпазлив полицай. В Америка на такива им викат „тиранти“. Винаги можеш да разчиташ на тях. Сигурно ще покани две-три патрулни коли на среща тук. Ако се предадеш сега, ще избегнеш всички неприятни последици от това. Нали знаеш, сълзотворен газ, оръжия за борба с масови безредици…
Тафт поклати глава и се намръщи.
— Исках да говоря с теб, Чан…
— Старши офицер Чан. Или сър. Както предпочиташ.
— Няма значение. Но сега не мога да го сторя, защото приятелят ти скоро ще дойде. Затова направи ми една услуга. Махни кобура. Бавно. И влез в кухнята.
— Пак ли ще ми откраднеш пистолета?
— Не! — Тафт повиши тон, после започна да шепне: — Не. Не искам шибания ти пистолет. Мразя оръжията, по дяволите! Можеш да си го вземеш. Ще го оставя, когато тръгна.
Чан вдигна вежди в знак, че се съмнява в думите му. После изпълни заповедите, защото нямаше избор. Носеше пистолет, тъй като пушката с рязана цев „Байкал“ беше твърде неудобна, когато отиваше да разпитва някого. Той свали кобура и молейки се Тафт да се приближи една-две крачки, влезе в кухнята. Но американецът беше професионалист и се държеше на разстояние.