А каишките се разтягат. Остаряващите слуги отслабват хватката. Други кучета се събират в ловуващи глутници.
Какво може да се направи тогава? Отговорът е прост. Безопасността се крие в числеността. Един може да падне, но множеството ще надделее. С тази цел По създаде мрежа от съюзи, ангажирайки крехкото си сингапурско братство с не толкова рисковани връзки в чужди страни. Уви, поради спецификата на професията мрежата беше фина и имаше тънки нишки. Бяха нужни по-здрави влакна, ако сингапурското братство „Чиу чоу“ искаше да оцелее.
За огромна радост на Сионг една своеволна американка му предложи стоманени кабели. Божи дар. Машинациите на госпожица Доналд обещаваха не само доход, но и пари, за да си осигури лоялната подкрепа на най-могъщите престъпни босове в Източна Азия.
След като нещата, които жената бе обещала, се осъществяха, положението му щеше да стане непоклатимо. Нещо повече, братството щеше да оцелее. Никоя сила — най-малко Чан Джин — нямаше да бъде заплаха за него и когато всичко заработеше както трябва, братството щеше да бъде защитено от сили, по-велики от полицията и дори от самия Сингапур.
Онова, което бе оцеляло благодарение на хитростта на По, щеше да живее вечно. Той щеше да е неговият паметник.
Само ако господин Тафт бъдеше отстранен от пътя.
И ако старши офицер Чан беше заставен да се подчини.
Седнал зад бюрото, някога принадлежало на самия сър Стамфорд Рафълс, един от архитектите, проектирали административния и делови център на Сингапур, По тихо изрече през рамо:
— Повикай господин Тенг и господин Лин.
— Да, сър — отговори прислужникът.
Чан бе разбрал погрешно за какво става дума в случая. Ако продължаваше да действа съобразно неправилната си преценка, твърдоглавието и невежеството му можеха да бъдат използвани. Всъщност с малко повече късмет Чан щеше да премахне не само досадния господин Тафт, но и да се самоунищожи.
„Остави всеки човек да бъде оръжието за унищожението на другия.“ Уместна мисъл. Сионг се вторачи в падащите в морето капки дъжд. В очертанията имаше предзнаменование. Всяка капка беше човек, а кръгообразните вълни около нея — познатите му. Те се застъпваха, пресичаха, разширяваха и свързваха и макар че никой не можеше да проумее как, изплитаха мрежа, изграждайки мост от единия до другия бряг на огромното море. Всички неща се допират или достигат цели, които най-много желаеш.
— Тук сме, шефе — с дрезгав от никотина глас каза Сам Лин.
По не се обърна, а тихо и замислено, сякаш говореше на себе си, рече:
— Клиентите ни от хазарта… Колко десетки хиляди наброяват? Питам се какво ли би направил някой от тях, ако му бъдат опростени дълговете? Хазартът е треска. Чудя се дали няма да работят за нас, ако на някого бъде предложен значителен кредит? На първия, когото богът на късмета благослови с дар.
— Какъв дар, шефе?
По се усмихна и се обърна.
— Дарът на полезната информация. Дарът, който ще ми даде възможност да изправя двама врагове един срещу друг. Кажете на черноработниците да разпространят следния слух: По Кей Сионг е настроен снизходително и онзи, който му даде желания дар, ще стане богат.
2.
Ню Йорк
1
Тито беше голям черен котарак, но с бяла муцуна и ходила. Козината му беше къса, а мустаците — огромни. Гейбриел се влюби в него.
Преди няколко седмици пред вратата на апартамента й се бе появила кафява клетка за домашни любимци с прикрепена към нея бележка. Беше от една от приятелките й, жена, която живееше в предградията на града. Трябвало бързо да напусне Ню Йорк. Не даваше обяснения защо. Щяла да отсъства известно време от града. Не пишеше колко. Молеше Гейбриел да се грижи за Тито. Без да й благодари.
Гейбриел едва не се обади на Дружеството за защита на животните. Но се влюби от пръв поглед в Тито.
Тя го погали зад ушите.
— Ще ти липсвам ли, докато съм на Източното крайбрежие, миличък?
Стори й се, че котаракът кимна. Това беше необикновено и загадъчно. Йейтс беше на мнение, че котките са свръхестествени, най-близките родственици на луната. Гейбриел беше готова да повярва в това. Тито сякаш разбираше всяка нейна дума.
— Добре. Довиждане. Бъди послушен.
Тя наметна японско яке на цветя, приближи се до прозореца и надникна към ъгъла на Бродуей и Седемдесета улица. Апартаментът й беше на третия етаж. Изглежда валеше. Повечето хора си бяха сложили качулки. Гейбриел обикновено обличаше панталон, блуза и сако, когато ходеше на работа. Днес трябваше да хване самолета за Сан Франциско, да наеме кола и да пътува по крайбрежието, за да може на другата сутрин да започне интервютата по доковете на Оукланд. Дългото пътуване изисква удобни дрехи, затова избра широка габардинена пола, сив пуловер, меки мокасини и, разбира се, яке.