И Джак смяташе да направи точно това. Веднага. Незабавно.
Нямаше да загуби ума и дума. Разбира се, беше уплашен, но нямаше да позволи страхът да го завладее. Нито някое друго чувство. Джак не постъпваше така.
Той решаваше проблемите с ума си. И сега беше подходящ момент да го стори.
„Откъде да започна? — запита се той, после мрачно отговори на въпроса си: — От ада. От най-лошия сценарий в параноичен кошмар. Сам съм в чужда страна. Нямам пари, кредитни карти, паспорт, нищо. Някакви ченгета ме търсят и искат да ме убият. Нямам приятели и не мога да избягам.“
Щом ченгетата отпушеха устата на Зейтун, стюардесата, тя веднага щеше да ги уведоми, че Джак се опитва да стигне до американското посолство.
„Сигурно са обкръжили сградата. На всеки покрив има снайперисти, а онзи Чан Джин чака с автомат. Доближа ли се на километър от американското посолство, ще ме направят на решето.“
Сингапурските власти явно мислеха, че е извършил някакво престъпление. Но какво? Ченгетата смятаха, че имат убедително доказателство. Но какво можеше да бъде това доказателство? По дяволите, нямаше никаква логика и Джак не беше в състояние да измисли нищо, което би го обяснило…
„Какъв е този учебен предмет?“
„Философия, татко. Учат те да мислиш.“
„Това е урок, който никога няма да научиш.“
Той пое дълбоко дъх и потъна в хладната прегръдка на разума, логиката и безпристрастния анализ — единствените надеждни неща в живота. Спомни си гениалната сентенция: „Entia non sunt multiplicanda“.
Наистина, най-добри са простите решения.
Джак се съсредоточи.
„Опростявай нещата. Обмисляй ги едно по едно. Започни с хипотеза. Ако стигнеш донякъде, продължи по същия начин. Ако не, започни отначало. Добре. Хипотеза: В куфарчето ми е имало нещо. Защо? Защото това беше първото, с което Чан се залови. Правдоподобна ли беше тази хипотеза? Да. Е, какво е имало?“
Нищо, освен скучни доклади и тъпи федерални правилници. Няколко папки с финансови доклади за дейността на клоновете на „Ел Би Тек“ в Югоизточна Азия.
И, разбира се, новият им план за региона.
„Планът? Възможно ли бе…“
Планът беше експлозивен. Това беше сигурно. Изграден въз основа на правилото „поставени пред свършен факт“, той трябваше да осигури водеща роля на „Ел Би Тек“ в район, който скоро щеше да се превърне в център на световното производство на електроника. Но планът беше и строго пазена тайна. Никой не можеше да си позволи да се разприказва за такова нещо. Рисковете бяха твърде големи.
„Но ако по някакъв начин е изтекла информация?“
Ако беше така, толкова заплашени ли щяха да се почувстват конкурентите на „Ел Би Тек“, че да се опитат да убият онзи, който го бе измислил? Глупости. Не. Такива неща имаше в романите на Майкъл Крайтън и в телевизионните филми — всички бизнесмени са мръсни свине. Алчни. Ограбват предприемчивите жени. Тровят околната среда. Ритат кучетата си. Това беше тъпо и поради тази причина Джак рядко четеше трилъри. Сюжетите бяха невероятни, пък и го държаха буден до късно.
Ако някак бяха разбрали какво е намислил, конкурентите щяха да драпат със зъби и нокти, за да го догонят. Нямаше да има смисъл да елиминират създателя на стратегията на „Ел Би Тек“. Тя вече беше изготвена и щеше да бъде осъществена по един или друг начин. Смъртта на наскоро избран вицепрезидент нямаше да промени нещата.
А служителите на „Ел Би Тек“? Новият план щеше да наруши статуквото. Дали някой дотолкова не беше съгласен с реорганизацията, че да…
Не, никой в Азия не знаеше за плана на Джак. Той беше най-строго пазената тайна в компанията. Както и фактът, че вицепрезидентът отива, за да го осъществи във всяко подразделение на компанията и във всяка страна, започвайки със Сингапур.
„Не, не е планът. Не може да бъде. Пък и в него няма нищо, което би могло да заинтересува ченгетата. Трябва да е нещо друго. Но какво, по дяволите?“
Финансовите доклади? Подробните компютърни разпечатки за резултатите от всяка операция на „Ел Би Тек“? Джак поклати глава. Съмняваше се, че полицията търси тези неща. В сведенията за отдела нямаше нищо съмнително. Отклонението беше съвсем незначително — нещо, върху което Джак смяташе да работи в самолета, ако не беше толкова изтощен от дългото пътуване. Пък и вероятно беше само техническа грешка, допусната при вписването на информацията, дребна работа, и сумата не беше такава, че да предизвика полицейско разследване.