„Не, не е Джоуел. Нито Денис. Но, по дяволите, никой друг не знаеше, че заминавам за Сингапур. Никой. Никой… освен… Гейбриел.“
Всички съмнения, които бе отхвърлил, отново го обзеха.
2
Чан отново беше по улиците. Всички онези технически глупости — компютри, анализи на ДНК, апаратура за наблюдение и разни джунджурии, за които отделът прахосваше бюджета си — не можеха да заменят истинската полицейска работа. А това означаваше да обикаляш улиците, а не да седиш зад бюрото.
Нахвърляш се върху някой боклук, който си седи в бара, извиваш ръката му зад гърба, бързо го извеждаш в уличката, блъскаш го в стената, докато се увери в искреността на интереса ти към него, и после му заповядваш да започне да пее. Какво става? Какво ще кажеш за По Кей Сионг и за онзи тип Тафт? Колко наркотици и пари са вложени в сделката? Къде го крие По? Хайде, задник, улесни нещата за себе си.
Този номер обикновено вършеше работа и бързо решаваше проблема. Но този път отрепките отговаряха, че не знаят нищо. Онзи Тафт е лоша карма, а? Убива хора. Това е прекалено за мен. Не, човече, не. Защо По би купувал американски наркотици? Източниците му в Камбоджа и Лаос не са се изчерпали, нали? Господи! Не ме удряй така, човече! Стига! Ако знаех, щях да ти кажа. Единственото, което чух, е, че и По усилено търси информация. Щял да плати много. Само това знам. Честна дума. Моля те! Престани!
И Чан отиваше в друг бар, хващаше друг боклук и историята се повтаряше.
Онова, което бе намислил Сионг, се пазеше в строга тайна. Копелето бе прикрило следите си толкова добре, че никой от улиците не знаеше какво прави или беше твърде уплашен, за да каже. И ако се страхуваха повече от По, отколкото от Чан, планът на Сионг беше не само таен, но и мащабен.
А може би уличните отрепки наистина не знаеха нищо. Вероятно Тафт беше външен човек, вълк единак, дошъл в Сингапур да върши собствен бизнес. Не, в това нямаше логика. В ярко осветената хотелска стая Чан бе видял очите му — безизразни и жестоки, леденостуденият поглед на машина за унищожение, програмирана да убива. Такива хора, абсолютни професионалисти, работеха само по поръчка. И единствените, които можеха да си позволят високата цена на услугите им, бяха престъпни босове като По Кей Сионг.
Тогава защо По търсеше от отрепките по улиците информация за Тафт? Отговорът беше лесен. Престрелката бе прекъснала връзката между тях. Американецът се бе скрил при държанката си. Сионг се опитваше да го намери, за да могат двамата да подновят бизнеса си.
Чан трябваше да го намери пръв. Гангстерът го бе унизил два пъти — в хотела и в апартамента на момичето. Нямаше да има трети път. Трябваше да измие срама. Тафт щеше да умре.
Може би онова маце Самсудин щеше да проговори. Тя беше най-доброто попадение на Чан. Той знаеше, че не го бива в разпитите на красиви момичета, и я бе оставил в ръцете на полицай, който не се поддаваше на чара й. Ако това ченге не съумееше да я накара да говори, никой друг не можеше да го стори.
Но ако тя продължаваше да мълчи… Все някъде някой трябваше да знае нещо. И обикалянето по улиците беше единственият начин да открие този някой.
Сега Чан беше в индийския квартал и минаваше покрай търговския център, който беше най-големият пазар на пиратски програмни продукти в Сингапур. Въпреки факта, че властите ги проверяваха веднъж месечно, индийците не се отказваха от тази дейност. Но пък се пазеха да не се забъркат в нещо. От тях можеше да се очаква най-много семейно насилие, но и това не беше често срещано явление. Обаче в техните среди, както във всяка общност, имаше неколцина безмилостни типове. Те обикновено пиеха кисела бира в билярдната зала в мазето на сградата, към която Чан вървеше.
Той огледа фасадата. Там бяха скрити добре замаскирани камери. А може би нямаше камери. Това беше интересното на сингапурската система — не знаеш дали постоянно те наблюдават, а само, че може би те наблюдават. Затова благоразумно се държиш така, сякаш те наблюдават. Заплахите могат да упражняват по-страшен ефект от делата, пък и разполагането на въоръжена полиция на всеки уличен ъгъл беше твърде скъпо.
Дали някоя от неколкохилядните камери на острова щеше да забележи Тафт? Вероятно не. От малкото, което Чан знаеше за системите за наблюдение, повечето невидими очи се намираха в богаташките квартали и булевардите с натоварено движение. Американецът беше умен и едва ли щеше да излезе от тъмните места. Ако камерите го заснемеха, това щеше да бъде чиста случайност. Ето защо оставаше само работата по улиците.