Сирийска храна. Джак присви очи, оглеждайки сергиите. В началото на кариерата си той бе ходил в Близкия Изток. И оттогава харесваше арабите, техните вежливи обноски и кухня.
Особено кухнята. Господи, направо я обожаваше!
Късната следобедна молитва бе свършила и всички приготвяха вечерята — мек хляб, лозови сърми, агнешка кавърма в сос от сусам, сметана и подправки, баклава и сладкиши с фурми и орехи. Джак имаше чувството, че ще умре, ако не хапне нещо.
Вече бе преполовил улицата. Едно момиченце, хванало се за полата на майка си, се обърна и го видя. Очите му се разшириха. То дръпна жълтата памучна рокля на майка си. Жената погледна през рамо. Очите й, които преди секунда бяха топли и сърдечни, се присвиха подозрително. Тя прегърна дъщеря си и прошепна нещо на приятелките си.
Хората поглеждаха Джак и млъкваха. Амбулантен търговец бръкна под тезгяха, за да извади нож. Висок сикх с тюрбан на главата пристъпи напред и сложи ръце на кръста си. Изражението му беше заплашително.
Джак се върна и се вмъкна в сенките, откъдето бе излязъл. Не си спомняше откога не се е бръснал. Беше мокър от дъжда. Скъсаният му панталон бе опръскан с кал. Сакото му представляваше мръсна дрипа. „Господи! Сигурно приличам на побъркан. От онези, които като ги видиш, затаяваш дъх, тръгваш по-бързо и се надяваш, че редът ти още не е дошъл и на другия ден във вестника няма да има заглавия от рода на «Изпълнителен директор, убит от бездомник», «Обещаваща кариера, прекъсната на Лексингтън авеню», «Психиатрите от „Белвю“ твърдят, че не са пускали опасен пациент» или «Кметът настоява за пълно разследване»…“
Джак се вмъкна в тъмния парк, там, където трябваше да се крият същества като него.
„Несъмнено по моя случай се е вдигнал голям шум — помисли си той. — Снимката от паспорта ми сигурно е на първа страница на вестниците. «Издирван от полицията, въоръжен и опасен. Да се застреля на място.» Вероятно половината хора от онзи пазар в момента се обаждат на ченгетата.“
Номерът беше 999. Имаше го разлепен навсякъде.
Джак прескочи ниската ограда на парка, тупна в меката пръст и хукна да бяга. Мускулите го боляха и коленете му трепереха. Не беше във форма. Положил бе твърде много усилия, за да избяга от Чан Джин и хората, които искаха да го убият. Не можеше да тича по-бързо.
Опитваше се да остане край парка. Уличните лампи на трийсетина метра маркираха пътя му. Подхлъзна се веднъж и падна по гръб. След миг скочи и напрегна сили да се движи.
Страхът го сграбчи и той едва не загуби самообладание. Потта, избила над устните му, не беше от тропическата жега.
Не. Нямаше да побегне ужасен. Щеше да запази хладнокръвие, да се овладее, да потисне чувствата си и да разсъждава.
„Приоритети — помисли той. — Трябва да определя приоритетите. Първо, да намеря безопасно място, където да се скрия. Второ, да се нахраня. Не, първо храна. Ако не хапна нещо, ще падна. Трето, да потърся помощ. Да се обадя на някого. На Гейбриел, на посолството или…“
Гейбриел… Джак я обичаше. Не се съмняваше в нея. Нито за миг. Тя го обичаше и всеки друг, който би я… съблазнил, не беше от значение. Той не даваше пукната пара за тези неща, не искаше да знае…
Отчаяно поклати глава: „Кога ще преодолея ревността си? Господи, заплашва да ме обсеби. Хайде, Тафт, стегни се и избий тези глупости от главата си! Трябва да се тревожиш за по-важни неща“.
Джак кимна. Наистина имаше по-големи грижи. И една от тях беше какво ще направи Гейбриел, когато чуе колко е загазил. Знаеше ли вече? Разбира се. Това беше голяма новина и снимката му бе публикувана във всички вестници. Което означаваше, че тя действа. Мисълта беше утешителна. Гейбриел беше много добър репортер следовател и полагаше усилия да разбере какво е имало в куфарчето му и кой го е сложил там.
„Тя ми подари куфарчето и беше единствената, която го е докосвала…“
Джак прогони тази мисъл.
Гейбриел беше репортер и знаеше как да намира факти. И първото място, където щеше да провери, беше „Ел Би Тек“.
Но къде точно в „Ел Би Тек“? Какво щеше да търси? Аха… сигурно щеше да се сети за темата, която й бе подхвърлил. От време на време Джак й подсказваше по нещо, което тя превръщаше в репортаж. Но той не бе намекнал, че тази история има нещо общо с „Ел Би Тек“. Беше твърде лоялен, за да говори против работодателя си. Беше дискретен и само споменаваше една-две думи, насочващи Гейбриел към гореща тема. Съобщаваше й делови клюки, макар че като всеки журналист тя беше скептично настроена и често беше на друго мнение.