— Имам приятели. Те могат да платят за адвокат. И за гаранцията ми.
Куинт се изсмя:
— Гаранция! Мили боже! Ако нямаш милиардите на Бил Гейтс, едва ли ще намериш парите, необходими за гаранция в тази страна.
Тафт тръсна глава. Нищо не разбираше.
— Каква гаранция мислиш, че ще поискат?
Адвокатът беше доволен. Да обяснява на Тафт какви са сингапурските закони, беше много забавно. Винаги беше така, когато изтезаваш уязвими хора.
— Не искам дори да се опитвам да отгатна. Правителството тук смята търговията с наркотици за много сериозно престъпление, по-сериозно и от контрабандата с цигари. Наскоро за един контрабандист на цигари определиха незначителната сума от четиристотин трийсет и три милиона долара. Сингапурски, разбира се. В американски долари това прави около триста седемдесет и пет милиона.
Куинт млъкна. Дотогава мислеше, че „да пребледнееш от стъписване“ е само литературен израз. Но явно не беше така и за това нямаше по-убедително доказателство от бялото като тебешир лице на Тафт.
— Триста седемдесет и пет милиона долара? За контрабанда на цигари? Не мога да повярвам.
— По-добре повярвай. Делото беше през януари. Сега може би имаш известна представа как действат по тези места.
— Но… по дяволите… Аз не съм виновен. — Лицето му почервеня. Куинт остана доволен. В края на краищата този човек имаше кураж. — В света няма съдебни заседатели, които…
— Спорен въпрос. Сингапур отдавна се раздели с ненужната спънка, каквато представлява системата със съдебни заседатели. Тук криминалните дела се водят от един или най-много двама съдии. Така процесите са по-евтини, по-бързи и по-предсказуеми. Ето защо ще застанеш пред съдия с бяла перука и черна тога и ще получиш предопределена присъда. Бърза, безмилостна и без право на обжалване.
Куинт отметна глава и се вторачи в тавана. И затова не видя как цветът на лицето на Джак отново се промени и този път придоби по-тъмночервен оттенък.
— Думите, които обикновено казват, са в съответствие с уважаваната имперска традиция, която другаде е изоставена. Мога да цитирам по памет, защото във всички съдилища ги произнасят по два-три пъти месечно. Безпристрастният съдия, чиито очи са „завързани с черна кърпа“, се навежда напред и ледено поглежда безобидната жертва, после монотонно изрича: „И така, Джон Грегъри Тафт, заповядвам да ви отведат в затвора…“.
Куинт извади носна кърпа и театрално закри очи, затова не забеляза, че Джак стана и стисна юмруци.
— И когато дойде моментът да бъдете изведен от килията и закаран до мястото за екзекуция, където ще сложат примка на шията ви и ще бъдете…
Тафт се наведе над бюрото. Куинт го видя твърде късно. Поради причини, които по-късно не можа да обясни, адвокатът не направи нищо, освен да довърши изречението си:
— Обесен!
За пръв път от ученическите си години Джон Грегъри Тафт удари човек.
5
Случайно докосваш открита жица и усещаш удара.
Внезапен шок. Пулсиране. Отдръпваш пръсти, преди да разбереш какво става. Проумяването идва по-късно. Мисленето изостава от нервната реакция.
Така стана и сега. Куинт се хилеше подигравателно, а после изведнъж главата му се удари в бюрото и остана неподвижна.
Джак беше подготвен за страха и имаше сили да се пребори с него.
Но не бе подготвен за яростта.
Неподправен и изгарящ, гневът му внезапно изригна и го завладя с настойчивостта си. И той, отстъпчивият, трезвомислещ Джак, заби юмрук в самодоволната тлъста физиономия на адвоката.
Сетне вдигна крак и се прицели в слабините на изпадналия в безсъзнание мъж.
Пронизваща, пареща болка в кокалчетата. Това беше първото, което усети.
После забеляза останалото.
Десният му крак трепереше, готов да нанесе ритник. Той бавно го спусна на пода и премести тежестта си върху него, сякаш да не му позволи да се движи.
Сетне докосна лицето си, което пламтеше. А сърцето му биеше като обезумяло. Беше се задъхал. Под лявото му око потрепваше мускул.
„Не мога да повярвам, че го направих.“