Доказателството пред очите му го уверяваше в противното.
Това не беше хубаво. Джак не беше такъв човек. Той никога не губеше самообладание. Не избухваше. Не удряше.
Гневът имаше непредсказуем ефект. Не решаваше проблемите, а ги влошаваше. Винаги имаше по-добър начин да се намери изход. Няма нещо, което да не може да бъде решено с разумно обсъждане. Почувстваш ли гняв, трябва да го потиснеш и да не го показваш, защото няма полза от това и никой проблем не е толкова сложен, че ти и опонентът ти да не можете да се споразумеете.
Гневът не е отговор и насилието не е решение.
Но, по дяволите, Джак изпита удоволствие, когато удари в лицето онзи клоун.
Минаха десет минути, а Куинт още лежеше на пода. Джак се опита да се обади на Гейбриел. В кабинета и в дома й. Никой не отговори и спомняйки си намека на Куинт, че всеки телефон в Сингапур се подслушва, реши да не оставя съобщение на телефонния й секретар.
Той се поуспокои и се опита да не мисли за последиците от току-що извършеното, после разгледа подробната карта на улиците, която намери в шкафа на адвоката.
В пластмасова кутия на бюрото имаше визитни картички. Джак видя адреса на кантората и го намери на картата. „Аха! Намирам се ето тук. На Томпсън Роуд. Лесно разбрах къде съм. Следващият въпрос е как да се измъкна от тази скапана страна.“
Картата показваше малък остров. Пет-шест главни магистрали кръстосваха територията, която беше дълга четирийсет километра в най-широката си част. Имаше един-единствен път, водещ извън Сингапур. Минаваше през протока Джохор и отиваше в Малайзия.
„Малайзия?“ — започна да обмисля идеята. Да, имаше смисъл. Ако можеше да се добере до някоя чужда страна и Малайзия беше най-близката, той щеше да е далеч от опасността. Портфейлът на Куинт. „Наистина ли взех портфейла му? О, боже, какво става с мен? Трябва да го върна, но…“ В портфейла имаше над сто долара — достатъчно пари, за да си купи билет за влака до Куала Лумпур, столицата на Малайзия.
„Лесно. И логично. Само трябва да се кача на първия влак, прекосяващ границата на страната.“ Картата беше подробна и показваше точно къде се намира гара Джохор — примамливо близо до края на магистралата.
И оттам щеше да вземе влака за Куала Лумпур, който се намираше на няколко часа в северна посока. Там сигурно имаше американско посолство. И клон на „Ел Би Тек“. Не можеш да се занимаваш с транспорт на електроника и да нямаш представителство там.
„Да. Ще отида в Куала Лумпур, в посолството и в «Ел Би Тек». Някъде далеч от Чан Джин.“
Щом се измъкнеше от Сингапур и от пипалата на Чан Джин, щеше да намери състрадателен служител. „В Сингапур никой не иска да ме изслуша. Тук има само главорези на шеф, който им заповядва: «Пречукайте кучия син!».“
Освен това според онзи дебел задник Куинт Сингапур беше държава, където криминалните дела не се гледаха пред съдебни заседатели, а се решаваха от един-единствен съдия. „Не. Няма начин да се оставя на милостта на някой държавен лакей, манипулиран от властите.“
Джак трябваше да намери американски представител на властта, който за разлика от онези в Сингапур щеше да го изслуша. И после може би пак нямаше да се отърве от неприятностите, но поне нямаше да е в тази страна. Американските посолства бяха американска територия, или поне така му бяха казвали. Там важаха законите на Съединените щати и през вратите нямаше да нахлуят въоръжени ченгета, за да го отведат. Би трябвало да го екстрадират. А това означаваше американски закони и американско разследване.
И те щяха да докажат, че е невинен. Е, поне донякъде. Щяха да свалят обвинението в контрабанда на наркотици. А що се отнасяше до останалото, това наистина бяха нарушения… но извършени при самоотбрана… „Съпротива при арест, отвличане на стюардеса, нападение и побой на Питър Куинт, адвокат, влизане с взлом, въоръжен грабеж… Само че не бях въоръжен, когато взех портфейла на Куинт…“
По-добре да мисли за тези проблеми после. Решенията щяха да си дойдат сами, когато се съсредоточеше върху работата, както винаги правеше.
В момента най-важното беше да се измъкне от Сингапур.
„Само трябва да прекося проклетата магистрала. Но тя ще бъде охранявана от ченгета. Ще проверяват паспортите. А аз нямам паспорт.“
Не, нямаше да мине по магистралата. Сигурно имаше друг път, по който да напусне острова. Джак се загледа в картата и се съсредоточи върху проблема. Останалото загуби значение за него. Пренесе се в друг свят и потъна в размисъл.