Хрумваха му различни идеи. „Остров. Вода. Лодка. Мога да открадна лодка. Не, никога не съм управлявал такова нещо. Пък и бреговата охрана вероятно патрулира край острова.“
Продължи да размишлява. Появиха се други идеи. Някои се въртяха около сингапурското пристанище — деветстотин акра докове, товарни платформи и пространство за контейнери на южния бряг. Джак беше специалист по транспорта. Товарите, корабите и превозът на стоки бяха в кръвта му. Нещо повече, докато учеше в колежа, той работеше на доковете и много добре познаваше процедурите, техниката и всичко останало. Ако се добереше до пристанището и минеше през строгата охрана, тогава може би щеше да се промъкне на някой товарен кораб, заминаващ за друга страна. Но това не беше много сигурно. Сингапурското пристанище беше единственото в света, което можеше да се похвали, че няма кражби. Джак бе прочел внимателно документацията на пристанището, преди да състави новия си план за развитие и знаеше колко добре са охранявани сингапурските докове. Камери, ярки прожектори, множество пазачи, високи огради…
„И все пак…“
Той присви очи. Покрай южното крайбрежие имаше магистрала — Ийст Коуст Паркуей, а на западното — Айар Раджа Експресуей. Къса отсечка минаваше покрай пристанището. И ако картата беше точна, там, където започваше оградата…
Не. За да стигне дотам, трябваше да мине през централната част на града. Това беше твърде опасно. Не желаеше толкова рискован маршрут за бягство.
И изведнъж Джак го видя.
Извади линийка от бюрото на Куинт, измери разстоянието на картата и го сравни с мащаба. Шосето не беше много дълго. Само около километър.
И минаваше над водата.
А това означаваше, че ще може да преплува разстоянието.
Веднъж-два пъти седмично той плуваше двайсет и пет дължини в басейна с олимпийски размери в клуба по лека атлетика, където членуваше. Всяка вечер онези, които бяха в по-добра форма от него, се хвалеха колко километра са преплували. Казваха, че седемдесет дължини са километър и половина. В такъв случай неговото постижение беше петстотин метра.
Можеше ли да преплува повече?
Разбира се.
Два пъти повече?
Да.
Три пъти?
Ами…
6
Макар че в главната каюта на „Джейд Лейди“ имаше климатична инсталация, чиновникът бе облян в пот. Страхуваше се от последиците, ако се разбереше какво е направил. Боеше се и от онова, което би станало, ако бе постъпил другояче.
В Сингапур твърдо бяха решили да изкоренят корупцията, затова даваха на длъжностните лица заплати, които караха бюрократите в повечето други страни да пребледняват от завист. Но доходите на не толкова високопоставените служители не бяха достатъчни, за да покрият някои разходи. По-точно не стигаха за хазарт. Дълговете се натрупваха и лихвата се увеличаваше, а организациите, отпуснали заемите, имаха бирници, които използваха сярна киселина като метод на убеждение.
Средностатистическият сингапурец прахосва шест хиляди долара годишно за хазарт. Чиновникът не беше нито средностатистически гражданин, нито късметлия.
По Кей Сионг сключи пръсти под брадичката си и изслуша историята на чиновника. На всеки няколко минути По изваждаше по една разписка за дълг от папката на коленете си и я скъсваше на две. Имаше много разписки. Чиновникът продължаваше да говори.
Заместник-секретарят беше дежурен онази вечер. Шефовете му показваха най-луксозните нощни заведения в Сингапур на група корейски търговски директори. В отдела нямаше кой друг да отговаря на телефона.
Иззвъня червеният телефон на министъра. Заместник-секретарят направи знак на чиновника да вдигне слушалката на деривата и да записва и отговори на първото позвъняване.
И изтръпна от онова, което чу.
Вицепремиерът не беше доволен. Той искаше главата на американеца, пласьор на наркотици, а също и главата на Чан Джин.
По Кей Сионг скъса още една разписка за дълг. Беше поласкан, че Лий Куан Ю лично се намесва в случая. Докато другите се колебаеха и спореха, вицепремиерът Лий притежаваше качество, за което малцина сингапурци можеха да претендират — мълниеносна решителност. От дете беше такъв. „Два паралелно развиващи се живота — помисли Сионг. — Той можеше да бъде на моето място, а аз — на неговото. Между нас няма съществена разлика…“