Лий не беше министър-председател на Сингапур, а вицепремиер и бе решил да не напуска този пост. След като през 1959 година завзеха властта, той и Партията на народното действие не се отказаха от нея. Е, разбира се, през 1990 година Лий „подаде оставка“ като министър-председател. Но това беше шега. След оттеглянето си той се самоназначи за старши министър — титла, осигуряваща му власт почти като на всемогъщ Господ — и оттогава дърпаше конците.
Никой не се оплакваше. Народът обичаше хитрия стар тиранин. И как нямаше да го обича? Богатството на Сингапур на глава на населението беше по-голямо от това на Великобритания и скоро сингапурците щяха да бъдат най-заможните в света благодарение на Лий Куан Ю.
Също като По и Лий беше последният по рода си, единственият оцелял представител на вид, изчезнал от лицето на земята. Беше се появил твърде късно и по-скоро принадлежеше на поколението, извело на историческата сцена личности като Рузвелт, Чърчил, Сталин, Дьо Гол и Хитлер — обаятелни, тиранични, утописти и страшни, когато се ядосат. Лий бе завършил право в Кеймбридж и бе най-даровитият оратор на своето време. Благодарение на него от кална, колониална, затънтена страна, разкъсвана от етнически борби и опустошена от гангстерски войни, Сингапур се бе превърнал в една от най-процъфтяващите нации в света.
Нямаше нищо чудодейно в онова, което бе направил, за да създаде своята идеална малка държава. Това беше капитализъм, осъществен в най-чистата си форма и управляван от диктатор, по-благосклонен от повечето.
„Макар и не по-малко безмилостен“ — помисли Сионг.
Както всеки прагматичен политик знае, не можеш да направиш омлет, без да счупиш яйца. По време на онези първи избори малцина от най-добрите и умни хора се осмелиха да се кандидатират за високите постове. Тонгите, триадите и комунистите жестоко отмъстиха на онези, които оспориха властта им на улицата. Решението на Лий Куан Ю беше да се справи с тонгите, триадите и комунистите, преди те да са се справили с него. Придържайки се към съветите на Ленин, той смяташе, че онези, които не могат да бъдат убедени, трябва да бъдат купени, неподкупните — заплашени, а безстрашните…
Беше обявено извънредно положение, човешките права бяха погазвани, опозиционните вестници — забранени и по улиците тръгнаха паравоенни полицейски формирования.
Накратко казано, яйцата бяха счупени. И омлетът стана.
Чиновникът на помощник-секретаря избърса чело. Сионг, който за миг се разсея със спомени, се ядоса на себе си.
— Бъди любезен и повтори онова, което каза — рече той. — Искам да го разбера по-добре.
Сетне, по-скоро за да се извини, отколкото като знак, че чиновникът го е заслужил, По скъса още една разписка за дълг.
Чиновникът изпълни желанието му. Министърът бил много ядосан. Нещо повече, по-опасно от виковете му — Лий прошепнал, че съдилищата трябва да бъдат задължени да обесят американския контрабандист, като по този начин предотвратят осъдителните статии в американската преса и заяжданията от страна на политиците. Да, те обичат да порицават Сингапур. Те, които имат престъпност, десет пъти по-голяма от сингапурската и националният им дълг е пет хиляди долара на глава от населението, се присмиват на граждани, чийто дълг е шест долара на човек. Можете ли да си представите страна, президентът на която непрекъснато е замесван в скандали и има наглостта да твърди, че сингапурските избори са фалшифицирани, само защото всеки гласоподавател е задължен да вписва идентификационния си номер в бюлетината? Можете ли да повярвате, че най-уважаваният човек в Сингапур е обвиняван, защото е назначил за заместник министър-председател талантливия си син?
Сионг се усмихна. Спомни си, че когато никой не подслушва, всеки сингапурец нарича въпросния син „министърът, който отговаря за онова, което татко иска“. Никой не смееше да докладва този факт на баща му, който в края на краищата, беше Лий Куан Ю. Наслаждавайки се на иронията, По благоволи да унищожи още една разписка за дълг.
И целият този шум караше чуждите изпълнителни директори да се колебаят, преди да встъпят в делови отношения в страна, внимателно проектирана да бъде най-доброто място за бизнес в света. И още по-отвратителното беше, че в тази история бе замесен Чан Джин. Чан мислеше, че след като някога е направил услуга на Сингапур, страната му е длъжник. Глупаво и нагло! Обществото не дължи нищо на индивида. Тъкмо обратното. Индивидът дължи всичко на обществото. Чан беше само дребна пионка в игра, която нацията бе спечелила преди много години. Но играта свърши. Фигурите отдавна трябваше да бъдат пометени от дъската. Фактът, че още стояха там, бе обезпокоителен. Сингапур не беше Хаити. Тук не поставяха на всеки ъгъл въоръжени ченгета. Сингапур не управлява с терор или сила, а с информираното съгласие…