„Някой е сложил наркотик в куфарчето ми. Само Джоуел знаеше, че заминавам за Сингапур, а Денис е единствената, която има мотив.“
„Мотив… Какви въпроси си задават ченгетата? Метод, мотив и възможност.“
Джак затвори очи и положи усилия да не се задълбочава в загадката.
„Никога не се съсредоточавай върху детайлите. Те отвличат вниманието. Ако се вторачиш в тях, няма да видиш цялото.“
„Метод. Мотив. Възможност.“
„Наркотици? Омраза?“
„Как е успяла да се добере до куфарчето?“
2
Чан Джин не одобри идеята.
Новите стаи за разпити бяха обзаведени с удобни столове, хубави масички за кафе, репродукции на картини на стените и дори с пепелници, които допускаха незаконно поведение в страна, където пушенето в затворени помещения беше забранено. Това не бяха стаи за разпити. Хубавата стая за разпити трябваше да бъде нещо като онази във филма „Детективска история“, заснет през 1951 година с участието на Кърк Дъглас и Уилям Бендикс. Един-единствен дървен стол с права облегалка, мръснобели стени и ярко светеща крушка над главата на заподозрения.
Чан смяташе, че полицията трябва да дава уроци, каквито престъпниците заслужават. Две изпотени ченгета с разхлабени вратовръзки, по ризи и с кобури. Може би зловещо парче гумен маркуч, което дискретно се подава отнякъде. Това беше обстановката, която престъпниците искаха да видят, а не онези проклети американски нововъведения.
Лекарят преглеждаше заподозрения два пъти — преди да влезе в стаята за разпити и на излизане. Тази процедура правеше изтръгването на самопризнания по-трудно, отколкото беше в миналото. Нови правила и нова политика. Чан се дразнеше, че се налага да глезят престъпниците, както правеха на Запад.
Внимателното отношение не даваше резултат. И за това нямаше по-убедително доказателство от факта, че Самсудин продължаваше да твърди, че е невинна.
Обработваха я от шест вечерта. Почти осем часа. И единственото, което изтръгнаха от нея, беше все същата изтъркана история — невинна стюардеса, която връща джобния компютър на един от пътниците. Той изважда пистолет, хваща я, завързва я в банята и…
„По дяволите!“
Чан стоеше в мрака и гневно гледаше през еднопосочното огледало. Започваше да й вярва. Лош признак. Ако тя наистина беше невинна жертва, тогава единствената следа, водеща към изплъзващия се господин Тафт, изчезваше яко дим. След почти двайсет и четири часово широкомащабно разследване жената беше единственото, с което разполагаше. Без нея Тафт все едно не съществуваше.
Всяка полицейска сила в света е организирана в три главни секции. Имената са различни в отделните държави, но функциите им са едни и същи — операции, администрация и обслужване. Чан Джин се занимаваше с оперативна дейност, но знаеше как да използва и другите отдели. Това беше едно от множеството неща, които правеше добре. И безмилостно.
Както беше и в случая.
Хората от обслужването работеха без почивка. Досиета, обработка на информация, комуникации, лаборатория, разузнаване. В компютърните зали действаха два екипа. Хал Лиунг координираше нещата, но Чан командваше положението. Особено там, където бяха включени компютърните специалисти.
Беше им заповядал да проучат всяка база данни, до която могат да се доберат. Имаше хиляди. И с помощта на американските власти сингапурската полиция претърси всичките.
Но без резултат. Трийсет метра компютърни разпечатки, в които нямаше нищо.
Досието на Тафт беше безупречно. Нямаше дори намек за нещо нередно. Хитрият негодник бе съчинил безукорна история, перфектно прикритие, идеалното алиби. Скучен американски бизнесмен, толкова прозаичен и обикновен, че никой не би го заподозрял в търговия с наркотици.
„Възможно ли е това да е вярно? Наистина ли е такъв, какъвто изглежда — невинен?“ — запита се Чан, но веднага отхвърли предположението. Глупава мисъл.
Истината бе, че Тафт имаше абсолютно прикритие. Кучият син беше съвършен почти във всяко отношение. Негодникът беше толкова идеален, че той дори се плашеше от него.
Това беше истината. Още една основателна причина, че копелето трябва да умре.