— Не е бил той. Тафт не е имал оръжие.
— И още как! Нали взе твоя пистолет.
— Не, шефе. Когато претърсвахме апартамента на жената, Синг намери моя пистолет. Беше пъхнат под възглавницата на канапето.
Чан се завъртя. Искаше му се да удари нещо, но нямаше какво.
— Оставил е пистолета? Казваш ми, че Тафт е оставил пистолета?! Я стига, Хал! Кой гангстер би захвърлил хубаво оръжие в идеално състояние? По дяволите! Защо не ми каза по-рано?
— Ченгетата проверяваха серийните номера. Предполагам, че някои от очевидците са избягали след стрелбата. Нашите хора приключиха с разпитите преди малко.
— Мамка му! Чакай да изясним нещо. В града има опасен престъпник. Той е смъртоносен убиец и има пистолет. Знае, че половината полиция е тръгнала към скривалището му. И какво прави? Изтичва навън, учтиво оставяйки единственото си оръжие, тръгва наперено по улицата, натъква се на престрелка и най-спокойно избягва. Това ли е разказът ти, Хал? Хайде, кажи ми. Наистина искам да знам.
— Ами… според свидетелите е станало точно така.
Гласът на ефрейтора заглъхна.
Чан кипеше от гняв. Скръсти ръце, сетне ги отпусна и сви юмруци. Онова, което отличава обикновените ченгета от способните, е интуицията. И тя му подсказваше, че пропуска нещо важно. Понечи да заговори, но се спря. Не знаеше какво да каже.
— Шефе?
Чан притисна с пръсти очите си. Беше капнал от умора и не можеше да възприеме фактите. По дяволите, беше му трудно дори да държи очите си отворени. Ако не си починеше, щеше да започне да прави грешки.
— Зарежи всичко. Виж какво, не знам за теб, но аз съм спал два часа през последното денонощие. Умирам за сън. Ще ударя един мигач, а утре сутринта ще обсъдим положението.
Лиунг нямаше представа какво означава „да ударя един мигач“, но въпреки това кимна.
— Звучи добре, шефе. На бюрото ми има купчина от метър и половина документи и всеки път, когато се опитам да ги прочета, погледът ми се кръстосва.
— Между другото, от лабораторията изпратиха ли доклада за наркотиците на Тафт?
— Да, шефе. Тук някъде е. Заедно с всичко останало, освен анализа на отпечатъците. Забавили се, защото имали някакъв проблем с компютрите.
Чан въздъхна. Изглежда, трябваше да прекара известно време зад бюрото, за да помогне на Хал. Работата беше неприятна, но нямаше друг начин.
— Добре, ще се включа в преглеждането на документите. Да започнем утре в осем и половина, а? Ще се видим тогава. Прибирай се вкъщи! Аз ще отида в стаята за разпити, ще изритам оттам лошото ченге Мухидин, ще поиграя ролята на доброто и после ще закарам нашата гостенка до дома й.
Двамата се обърнаха към еднопосочното огледало. Детектив Мухидин упрекваше момичето, че членува в сингапурското дружество за социално развитие — единствения клуб за запознанства в света, финансиран от правителството. Инспекторът подигравателно обясняваше, че всяка порядъчна мюсюлманка трябва да остави родителите й да уреждат запознанствата й и най-важното — да я придружават на всяка крачка.
Лиунг измърмори нещо. Чан не го чу.
— Какво каза, Хал?
— Нищо.
— Ами. Хайде, повтори го.
— Рекох, че ми се иска този път аз да изиграя ролята на доброто ченге.
Чан го погледна.
— Какъв ранг имаш, Хал?
— Ефрейтор, шефе.
— А какъв ранг имам аз?
— Старши офицер, шефе.
— Бързо учиш за новобранец, Хал.
Той го потупа по рамото и го бутна към вратата.
3
В два часа сутринта Джак се увери, че протокът не се охранява строго. Предпазливо изчака още един час, за да бъде сигурен.
На отсрещния край на моста имаше нещо като навес.
На стената беше окачена карта на парка. Джак се вторачи в нея, опитвайки се да избере най-прекия път до брега.
„Твърде тъмно е. Трябва ми фенерче.“
Беше забравил да потърси фенерче в кантората на Куинт.
„Колата му. Всеки държи фенерче в колата си.“
Джак се върна по моста. „Не тичай. Върви нормално. Запази силите си за плуването.“
Прекоси паркинга и се приближи до рова, където бе бутнал хондата.
В жабката имаше фенерче. Джак го запали. Батериите бяха нови и лъчът — ярък. Въздъхна с облекчение.
Излезе от колата и изпълзя от рова. Насреща му блеснаха фарове. Шофьорът удари спирачки, бавно мина покрай Джак и се вторачи в лицето му. Но не спря. „Странно“ — помисли си той. Предполагаше, че в тази страна, когато забележи човек с окъсани дрехи, вървящ покрай канавката, шофьорът ще спре, за да види дали не е станала злополука и дали някой не се нуждае от помощ.