Но този шофьор не постъпи така. Продължи да кара. Дори увеличи скоростта.
Джак се запита дали мъжът го бе познал. Едва ли. Светлината на фаровете не беше силна. Пък и той бе хвърлил сивото си ленено сако и бе облякъл широкия син блейзър на Куинт. Беше небръснат, с разрошени коси и други дрехи. Не, шофьорът не се беше досетил кой е. Просто прояви любопитство. И също като Джак беше твърде предпазлив, за да предложи посред нощ помощ на мръсен и дрипав непознат.
Джак освети картата с фенерчето и я разгледа. Беше хубава, ясна и елементарна, точно каквито харесваше. Маршрутът до брега на Сунгей Було изглеждаше лесен: наляво и надолу по дълга, криволичеща пътека, сетне пак наляво и по дървено мостче, надясно на разклонението, отново наляво и накрая надясно. Нямаше да е трудно. Сингапурският отдел по опазване на парковете беше достатъчно любезен, за да обозначи всяка отсечка от пътеката не само с разстоянието, но и с времето, за което можеш да я изминеш. „Ще стигна до брега за по-малко от час“ — помисли Джак.
Друга табела привлече погледа му.
НЕ ДРАЗНЕТЕ ДИВИТЕ ЖИВОТНИ!
Зачуди се какви ли животни има в парка. Вероятно птици. После сви рамене, зави надясно и тръгна надолу по пътеката. Преди да изминат и пет минути, вече изпитваше съмнения.
Беше твърде тъмно за вкуса на нюйоркчанин, свикнал със светлините на града. Нещо по-лошо, чуваха се разни звуци — шумолене от тръстиките и от двете страни на пътеката. Нещо тежко, и следователно голямо, цамбурна в плитките води. Птиците грачеха и чуруликаха. В шубраците изпръхтя същество, което определено не беше птица. Когато Джак мина покрай мястото, където се спотайваше, животното се размърда. Калта изджвака под лапите или може би под ноктите му… Джак се дръпна встрани. Скрито в блатната растителност, животното, изглежда, се движеше успоредно с него, внимателно преценявайки стъпките си, за да бъде само на няколко сантиметра разстояние.
Джак ускори крачка. Съществото направи същото, настъпи клон и го счупи със смразяващ кръвта трясък.
Джак насочи лъча на фенерчето по посока на звука, но видя само преплетени храсталаци и стволове на кокосови палми, извисяващи се нагоре… И в далечината — вода. Трябваше да е спокойна, но по повърхността имаше вълни. Диплеха се. В езерото проблясваше линия, дирята на някакво същество, което плуваше и беше достатъчно голямо, за да разплисква вълни.
„За бога, какво правя в тази джунгла? По дяволите, дори не съм бил скаут като дете…“
Джак с усилие преглътна и продължи да върви, като движеше лъча вляво и вдясно по пътеката, търсейки камък, клон, пръчка или нещо друго, което би могъл да използва като оръжие.
Животното отново изпръхтя — тих, смъртоносен стон, звук, по-подходящ за гробище. Джак потрепери и едва не хукна да бяга.
„Не. Те се плашат повече от теб, отколкото ти от тях“ — помисли си той. Или поне така пишеше в книгите за природата, които четеше. И тъй като естествоизпитателите, автори на тези книги, бяха живели достатъчно дълго, за да видят с очите си публикуването им, беше логично да им вярва. Струваше му се логично и да подскочи високо, да тупне колкото е възможно по-тежко на земята и да изкрещи.
Животното в тръстиките изпръхтя от страх и избяга.
Но след няколко минути змията не го стори.
4
Чан щеше да остави Самсудин в апартамента й. По-точно пред апартамента й. Тя не беше в настроение да я изпращат до вратата. Знаеше, че трябва да се държи любезно с нея, ако иска отново да я види.
А Чан беше убеден, че иска пак да я види.
Самсудин беше млада и много красива. Живо превъплъщение на истинската причина, поради която на западняците им харесваше да правят бизнес в Сингапур. Това беше добре, но не и нещо особено, тъй като по Орчард Роуд се разхождаха десетки като нея.
Всъщност не бяха като нея. Съдейки по онова, което видя в стаята за разпити, Чан разбра, че тя е и умна, упорита и способна да дава толкова, колкото може да вземе. В Сингапур нямаше много такива жени. Повечето се отплащаха с раболепие като бели мишки на господарите си. Но Зейтун Самсудин не беше мишка. И точно това му харесваше. Можеше дори да я уважава, но той не изпитваше това чувство към жените. Макар че в нейния случай можеше да направи изключение. Тя беше неговият тип — непреклонна. Да, Чан искаше да задвижи нещата с нея. Но не тази вечер.