Моля, не давайте храна на социалиста.
В една корпоративна среда всеки работник знае мястото си. Същото важи и за Сингапур. В това отношение криминално проявените заемат най-долните стъпала на обществената стълбица. За разлика от другите азиатски държави, където организираната престъпност често е представена официално в правителството, а в някои страни дори е самото правителство, Сингапур не обича мошениците. Полицията и обикновените граждани ги гледат с презрение.
Поради тази причина Чан Джин, дългогодишен служител на корпорация „Сингапур“, реагира на гледката на малкия, посипан с чакъл паркинг на Сунгей Було като американски бизнесмен, който влиза в залата за конференции на компанията си и вижда, че противникът заема позициите му.
— Стой тук. Наведи се и не издавай звук — прошепна Чан.
Зейтун се подчини.
Чан слезе от колата. Движещият се с пропан рейндж ровър беше огромен и обикновено се даваше само на пазачите на паркове. Той го харесваше, но предпочиташе военен джип. Сингапурската полиция му отказа. За съжаление По Кей Сионг не страдаше от същите бюджетни ограничения. Бандата му имаше два военни джипа, боядисани в защитни цветове.
Чан не прояви интерес към другите превозни средства на паркинга — две черни беемвета, мерцедес лимузина и запазената марка на По Кей Сионг — тъмносин кадилак „Ку де Вил“, единственият в Сингапур. Но фактът, че братството на Седемдесет и осемте дракона „Чиу чоу“ има военни джипове, а той няма, силно го обезпокои.
Докато крачеше по паркинга, задната врата на кадилака се отвори и отвътре излезе По Кей Сионг, издокаран в скъп черен костюм. Макар че на лицето му бе изписана умора, По стоеше с изправени рамене и се извисяваше като властна фигура, каквато си въобразяваше, че е.
— Старши офицер Чан — измърмори той. — Очаквахме ви.
Чан не му обърна внимание. Престори се, че гангстерът дори не е там. Приближи се до най-близкото беемве, отвори вратата и заповяда:
— Вън!
От колата се измъкнаха петима мъже, а от второто беемве — четирима, от лимузината — още шестима. Във военните джипове имаше по четирима човека. Заедно с По гангстерите ставаха двайсет и четири. „Това не е престъпна банда, а проклета армия“ — помисли Чан.
Той скръсти ръце и се облегна на едно от беемветата. Искаше му се да беше пушач, за да има кибрит, с който да запали скъпата кола. Извади от вътрешния си джоб клечка, пъхна я между зъбите си и мълчаливо се вторачи в сборището на най-големите главорези в Югоизточна Азия.
Никой не казваше нищо. Чан чакаше. В края на краищата имаше правила. Повече в Изтока, отколкото другаде, но както навсякъде по света онези, които работят от двете страни на закона, постигат някакво разбирателство. Сключва се споразумение по неписан кодекс на поведение и внимателно се определя протоколът, по който необходимата работа може да се свърши. Главното правило беше престъпниците да обяснят държанието си на полицаите, а не обратното.
Сионг кимна, учтиво признавайки реда на нещата:
— Както вече казах, очаквахме ви, старши офицер.
— Вносът на високочестотни многовълнови скенери и на друга апаратура, с която може да се подслушва полицията или радиопредавателите на отбраната, се наказва с трийсет и шест месеца затвор, двеста хиляди долара глоба и десет удара с бамбукова пръчка.
По разпери ръце.
— Но, разбира се, че никога не бихме пренесли незаконно такава техника през границата на нашата страна. Очаквахме ви, защото присъствието ви тук изглеждаше логично. Наречете го интуиция, ако искате. Освен това предчувствахме, че не сте извикали подкрепление, защото предпочитате да разглеждате въпроса по-скоро като личен.
Чан не отговори. Само го гледаше студено. Тук, на северозападния бряг, беше тъмно и градът бе далеч. Единствената светлина идваше от фаровете на автомобилите. Лек ветрец шепнеше в поклащащите се дървета. Някъде в тръстиките изкряска чапла, ядосана, че са я събудили.
Чан познаваше добре тази част на острова. Когато беше млад, преди икономическия разцвет, по време на който навсякъде се появиха сонди, кранове и булдозери, той идваше тук да лови риба, да плува и да играе с приятели малайци, обитаващи живописни наколни жилища. Сега селцата и красивите лодки, закотвени край тях, бяха изчезнали. Всичко бе застроено с държавни жилища — хигиенични, чисти и стерилни. Чан беше достатъчно възрастен, за да знае как стояха нещата, когато страната му още фигурираше в списъците на Третия свят. Непретенциозността на онези времена му липсваше.