— И така, според теб аз не мога да свърша работата — изръмжа Чан.
— Съвсем не…
— Затова се опитахте да го изведете от хотелската стая, преследвахте го в Тоа Пейо и сега сте дошли тук. Нали така? Помислихте, че всеки, който ми се е изплъзнал два пъти, може да го стори и трети път. Смятате, че остарявам и губя битката. Решили сте да ми помогнете, за да не ми се случи нещо лошо.
— Преувеличавате…
— Играта свърши. — Той зачака реакция, но тъпият, невеж боклук не разбра намека, затова опита отново: — Тук става дума за неумение да общуваме. — Страхотен израз, прекрасен филм, в който Пол Нюман трябваше да получи наградата на Академията. Но, изглежда, никой от присъстващите не го беше гледал. — Аз съм Чан Джин и представлявам закона. — Никой не мигна. Чан се отказа. — Сам разчиствам бъркотиите си, По. Ясно ли е?
Сионг се усмихна широко. Чан щеше да убие Тафт и през ум нямаше да му мине, че американецът не е наркотрафикант, опитващ се да превземе територията на По. Сетне, след като Тафт бъдеше убит по време на поредната проява на публично насилие, личното отмъщение на министъра щеше да се стовари върху главата на Чан. Идеално. Точно както Сионг искаше. Удовлетворяващо решение на всичките му проблеми.
— Разбира се, старши офицер.
— Хубаво. — Чан се вторачи в мрака отвъд паркинга. Тресавища, острови с мангрови дървета, далечния прибой на протока. — Казваш, че Тафт е някъде тук? В Сунгей Було?
— Няма съмнение.
Чан се приближи до рейндж ровъра си и вдигна капака на багажника. Вътре имаше дълъг метален калъф за пушка. Той го отвори. Видя се грамадно оръжие, което приличаше не толкова на пушка, колкото на базука — неговата гордост и радост, синкав гранатомет „САГ-50“. На цевта бе монтиран лазерен мерник, взет от резерва на Червената армия, и снайпер „Леополд“, модел 36Х, използван от тактическите полицейски части. Оръжието струваше шест хиляди долара, но си заслужаваше цената.
Чан взе гранатомета, който тежеше единайсет килограма. Допирът до него беше приятен. Никой в Сингапур нямаше такова оръжие и не искаше и да има. Дори не желаеха да го изпробват. Чудовището имаше откат, който можеше да огъне стоманена повърхност. Когато стреляш с него, все едно тежест от шест килограма блъсва рамото ти. Болезнено. Но много по-болезнено за онзи, който получаваше гранатата — изстреляна с начална скорост сто осемдесет и пет метра в секунда, достатъчна да повали бизон от разстояние хиляда и шестстотин метра.
Когато Чан видеше Тафт в мерника, гранатометът щеше да направи в корема му дупка с размерите на хонда.
Той погледна през рамо.
— Изчезвайте, момчета.
Сионг поклати глава.
— Ако нямате нищо против, старши офицер, бихме желали да чакаме завръщането ви.
Чан се изсмя.
— Искате да сте наоколо, в случай че той ме убие. Добре. Губете си времето, щом настоявате. Но нека да ви кажа, че когато ме видите отново, аз ще съм видял сметката на Тафт. А когато видите него, той ще е мъртъв.
— Радвам се да го чуя повече, отколкото предполагате.
„Защо се хили така този самодоволен негодник?“ — запита се Чан. Не можа да отговори на въпроса си и понечи да се обърне, после се сети нещо и отново погледна Сионг.
— А, да, и още нещо. Днес следобед в Тоа Пейо някой е убил невинен свидетел. С магнум 357. Според експертите по балистика вероятно „Колт Питон“. — Откачи от колана си белезници и ги хвърли в краката на По. — Когато се върна, искам скапанякът, който има такъв револвер, да е окован за предната броня на колата ми. Ясно ли е, По?
— Смятайте го за сторено, старши офицер.