Китаецът в евтиния костюм започна да отстъпва назад. Чан не остана да гледа, но шумът от схватката не продължи дълго.
6
Съвсем погрешно — макар че го разбра едва по-късно — Чан смяташе, че знае какво е намислил По. Двете бягства на Тафт бяха опозорили Чан в очите на престъпния свят. По Кей Сионг и гангстерите му се бяха усъмнили в способностите му, питаха се дали не е остарял и мечтаеха колко много неща ще им се разминат, ако е така. Той нямаше друг избор, освен да тръгне по следите на опасния Джон Грегъри Тафт в непрогледния мрак на тресавището.
Сионг го бе подложил на изпитание. Ако Чан успееше да се справи, По щеше да отстъпи. Ако се провалеше… Е, онова, което щеше да се случи после, не беше от особено значение, нали?
Извървя петдесет метра надолу по главната пътека. Мина покрай центъра за посетители и се насочи към моста над Сунгей Було. Паркингът беше зад гърба му. Светлината на фенерчетата и фаровете на военните джипове чезнеше в тъмата между дърветата, отразяваше се в блатистите води и едва осветяваше пътя му. Пътеката се разклоняваше на север и на юг и в двете посоки цареше непрогледен мрак.
Чан нямаше фенерче. Би било глупаво, вероятно самоубийствено, да носи фенерче. Това щеше да го превърне в лесна мишена.
Той спря на разклона и се опита да си спомни разположението на парка. Резерватът обхващаше площ от двеста акра. Имаше само няколко пътеки. Сунгей Було не беше толкова популярен, колкото другите природни резервати в Сингапур, защото се намираше на отдалечено място и беше трудно проходим. Беше далеч от удобствата, които разглезените сингапурски бели мишки харесваха.
Жалко, че хората не идваха тук по-често. Дива природа и свобода — приятен спомен от миналото.
Спомни си къде са пътеките. Бяха три и всяка криволичеше успоредно на другите. Въпросът беше по коя бе тръгнал Тафт.
Отговорът беше очевиден.
В този час на денонощието нямаше по-безлюдно място на остров Сингапур от Сунгей Було. В протока дори не минаваха лодки с контрабандисти, пренасящи „Марлборо“ от Малайзия. Крайбрежната ивица беше твърде далеч от пътищата. Пък и трябваше да си малко луд, за да се занимаваш с контрабанда и напълно откачен да рискуваш среща с някой от крокодилите в Сунгей Було.
„Крокодили… — Чан сви устни. — Още един основателен довод срещу защитата на застрашените видове.“
Там, където имаше крокодили, ставаха и нещастни случаи. Те бяха повече в Малайзия, отколкото в Сингапур, но бяха опасни, където и да те срещнеха.
На сушата гладният крокодил може да се движи със скорост десет километра в час. Хората можеха да бягат по-бързо и това им се препоръчваше. Когато беше дете, Чан видя крокодил, дълъг колкото пикап. На гърба му имаше двойна редица от заострени люспи. Крометът му беше дебел. Късите крака завършваха с ужасни извити нокти. Имаше много зъби. Приличаха на куки за окачване на месо. Устата беше достатъчно голяма, за да погълне наведнъж възрастен човек. Чан мразеше крокодилите — кафяви и люспести, досущ плаващи дънери, коварно спотайващи се в плитчините и търпеливо чакащи жертвата да се приближи до тях. Нямаше друго животно, от което да се страхуваше повече.
Освен може би от змиите.
Като тропически остров Сингапур гъмжеше от змии. Отровни. Черни, сиви или на петна, но винаги скрити и невидими, макар и точно на пътеката пред краката ти. Кралски кобри. Да, те наистина бяха кралете на Сунгей Було. Когато беше десетгодишен, чичото на най-добрия му приятел се натъкна на кралска кобра. Човекът живя само петнайсет минути. И това беше много. Пищеше като прокълната душа в четиринайсетия кръг на ада.
Имаше и черни плюещи кобри — смъртоносно отровни. Повечето змии бяха плахи и обикновено изпълзяваха в тревите, когато към тях се приближеше човек. Но плюещите кобри нападаха, търсейки схватка. Бяха много зли. Освен това Сунгей Було бе известен, поне сред херпетолозите, с шарените питони — най-дългите змии в света, достигащи до девет метра и шейсет сантиметра. Решеха ли да увият тялото си около теб, работата ти беше спукана.
„Да си го начукам! — прокле се Чан. — Защо правя това? Аз трябваше да чакам на паркинга, а По и бандитите му да бродят из резервата. Ако нямам късмет и попадна на кобра или на крокодил, проблемите ми с организираната престъпност ще бъдат решени…“
От храсталаците излезе нещо черно с размерите на кугуар.
„Исусе!“