Сърцето му подскочи. Спря да диша. Белите му дробове сякаш се вледениха. Не можеше да поеме въздух. Животното беше на не повече от два метра от краката му. Имаше кожа като от обсидиан и светещи котешки очи. Беше отворило уста и зъбите му се виждаха.
Чан държеше до гърдите си гранатомета. Но оръжието беше безполезно. По Кей Сионг имаше право. Дяволското ченге губеше битката. Беше се проявил като пълен идиот и не бе заредил гранатомета.
Лицето му се обля в пот. Сърцето му блъскаше в гърдите. Дали да хвърли гранатомета и да извади пистолета „Смит и Уесън“?
Но едно движение и звярът щеше…
Какво щеше да направи?
Ще избяга от страх. По дяволите! Чан разбра какво е животното — противен малайзийски бинтуронг, дребен хищник, който по някакъв начин бе минал протока. Проклето същество! Всъщност зверчето беше обикновен братовчед на дивата котка цибетка. Е, вярно, приличаше на пантера — поне в мрака, но имаше нрава на домашна котка. Причината, поради която нещастният звяр стоеше на пътеката, застинал, сякаш се готвеше за скок, беше, че се страхуваше повече от Чан, отколкото той от него.
Чан ритна с крак и изсъска:
— Къш!
Ужасеният бинтуронг се шмугна в шубраците. Чан преглътна с усилие, избърса потното си чело, пое си дълбоко въздух и зачака сърцето му да се успокои. После зареди гранатомета. И отново тръгна да търси Тафт.
7
Чан погледна вдясно, на север, към делтата. Стотина метра по-нататък се намираше протокът Джохор. В далечината на около два километра блещукаха светлините на Малайзия. Малайзия беше отговорът. Желанието да се добере до тази страна бе накарало Тафт да навлезе в лабиринта от мочурища и тресавища.
Американецът беше професионалист и сигурно бе набелязал план за отстъпление, преди да си купи билет за Сингапур. Беше изучил маршрута в случай, че нещо се провали.
И пътят за бягство беше следният — до най-отдалечената част на острова, до брега, до бърза моторница и към безопасността. Наркотрафикантът сигурно имаше човек за свръзка в Джохор. Едно телефонно обаждане, и срещата щеше да бъде уредена. Да се видят там, където не минават полицейските патрулни катери, в Сунгей Було.
Чан беше убеден, че в протока има моторница, която чака Тафт. Погледна часовника си. Три трийсет и осем. Американецът вероятно бе уговорил срещата си за кръгъл час. Може би за четири? Да. Това съвпадаше с графика на По. Ако хората на Сионг са го видели да влиза в парка около три, тогава съвсем логично е срещата да е в четири. Едва ли щеше да е в три и половина, защото Тафт нямаше да разполага с достатъчно време, за да отиде до единственото възможно място, където го чакаше моторницата.
И Чан знаеше къде е това място.
Човекът на Тафт се нуждаеше от ориентир, нещо, което да го ръководи. Но на необитаем бряг от тресавища ориентирите бяха малко и отдалечени един от друг.
Сунгей Було беше рай за защитниците на птиците. В резервата мигрираха над сто и седемдесет вида, някои от които изключително редки. Защитниците на птици бяха агресивно, интелигентно и откровено племе. Бяха организирали мащабна кампания за защита на Сунгей Було като природен резерват и правителството, странно либерално по въпросите на опазването на околната среда, бе направило всичко възможно да ги успокои. Резултатът — в парка имаше двайсетина заслона за наблюдение на птици.
И една кула.
Оттам фанатиците можеха да се възхищават на белите морски чайки, които кръжаха, връхлитаха и убиваха жертвите си.
Кулата. Натам бе тръгнал Тафт. Кулата се извисяваше на брега и лесно се виждаше от протока. Не можеше да не бъде забелязана. Лодкарят на Тафт щеше да се насочи към нея и после — към свободата.
Ако погледнеш картата на Сунгей Було — а той несъмнено го бе сторил — ще видиш, че кулата е далеч от мястото, където Чан стоеше. Няма да сбъркаш.
И в същото време ще сбъркаш.
Чан познаваше Сунгей Було, но жертвата му — не. Тафт щеше да се придържа към картата и да върви по дървените мостчета и песъчливите пътеки, които криволичеха из парка. Северната заобикаляше кално езеро, в чиито тръстики се разхождаха чапли и бекаси. Южната минаваше покрай плитко езеро, идеално за четири вида бели чапли. Намираше се на пет километра от кулата.
Беглецът не знаеше, че между двете водни площи има тесен насип, дълъг триста метра. Не беше отбелязан на картата. Достъпът дотам бе забранен за всички, освен за пазачите на парка. Този маршрут щеше да даде възможност на Чан да измине разстоянието за една десета от времето, необходимо на човек, движещ се по дългите, лъкатушещи пътеки.