— Махни се от мен, по дяволите! — извика той.
Змията застана неподвижно. Но само за секунда. Мъжът хвърли фенерчето, което отскочи, угасна, търкулна се по земята и спря на няколко сантиметра от главата на змията. Влечугото го докосна с език.
Метал. Твърде студен. Не става за ядене.
Питонът бе изпитвал подобно разочарование и преди. Шумни машинки, които приличат на плячка, но са направени от нещо друго, не от месо. Опитите да ги смаже и да ги превърне в смилаема каша бяха чиста загуба на време.
Онова, което не пуска кръв, не е храна.
Питонът се изви и се върна на първоначалния си път. Скоро се скри.
Джак не помръдваше. Не знаеше колко време е стоял неподвижно. Сетивата му бяха изострени до крайност. Оглеждаше се, ослушваше се и дори се опитваше да подуши противната твар.
Змията, изглежда, се бе отдалечила. Той вече не чуваше приглушените звуци от плъзгане по пясъка и не виждаше безкрайната ивица от люспеста кожа,
„Всемогъщи боже! Какво беше онова нещо?“
Влечугото бе изчезнало и Джак трябваше да тръгне. До брега, намиращ се най-близо до Малайзия, оставаха около осемстотин метра.
Но Джак не смяташе да продължи без фенерчето. В храстите се криеха змии и кой знае още какви гадини.
Бе хвърлил фенерчето по змията. Надяваше се, че не се е счупило. Иначе не би могъл да се оправи в това тъмно и опасно място.
„Нужна ми е светлина. По дяволите, къде ли падна фенерчето?“
Съзря отблясъка на нещо на земята. Метал, слабо озарен от светлините на града, отразяващи се в облаците. Фенерчето се бе търкулнало до основата на дебело, огромно дърво. Направи пет крачки към него и се наведе да вземе фенерчето.
В същия миг шейсетсантиметрова част от дървото над главата му изчезна. Изпари се, сякаш поразена от гръм. Остана само мъгла от дървесни частици и празно пространство — около седемдесет сантиметра в диаметър. Дървото се наклони и започна да пада.
Разнесе се пронизителен шум — унищожителен взрив, от който ушите му започнаха да кънтят толкова силно, че не чу ругатните на Чан Джин:
— Не те уцелих, кучи сине!
Джак изкрещя за трети път тази нощ. Но не от ужас. Вече го бе преодолял. Викът изразяваше нещо друго — неудържим гняв.
9
Чан не можеше и да желае повече. Тафт стоеше неподвижно на разстояние четирийсет метра. Тъмният му силует беше лесна мишена. Подпря гранатомета на дебелия ствол на мангово дърво, което да поеме отката, натисна копчето, задействащо прибора за нощно виждане, и долепи дясното си око до оптическия мерник. Миг по-късно кръстчето се съсредоточи в гърба на мишената. Точно тогава Тафт тръгна напред, постепенно ускорявайки крачка в мрака. Нищо. Той отново се прицели. Не беше стрелял толкова отблизо с този гранатомет и изгаряше от нетърпение да види какъв ще е резултатът върху нещо, улучено от такъв обхват.
Повяваше лек ветрец. Чан беше близо до мишената. Тафт вървеше към едно тиково дърво. Преди няколко десетилетия Сингапур изобилстваше от тези дървета, но напоследък все повече намаляваха, защото ги изсичаха заради ценната им дървесина.
Натисна бутона, активиращ лазерния мерник. Американецът спря пред тиковото дърво. Сега бе моментът. Червената точка беше фокусирана на няколко сантиметра под врата на Тафт, точно между раменете му. Чан бавно натисна спусъка.
Гранатометът изтрещя и избълва двуметров пламък, който описа дъга като голяма синя акула, захапала стръвта. От манговото дърво, на което бе опрян, се посипаха узрели плодове.
Тиковото дърво бавно се наклони назад. Тафт се изправи и се развика — несъмнено някоя арогантна псувня, която Чан не чу, защото ушите му заглъхнаха от гърмежа.
Чан не можеше да повярва на очите си. Престъпникът беше свръхестествен, да го вземат мътните. „Що за човек е той? — запита се Чан. — Кой може да усети лазерния лъч на гърба си?“
Отговорът беше следният — най-опасният човек, когото бе срещал. Нощта сякаш стана по-студена и той изпита страх.
Американецът хукна по пътеката към дървения мост над тресавището. Чан едва виждаше сянката му. Нямаше време да зареди гранатомета. Беглецът прескочи перилата, нагази в дълбоката до кръста вода и изчезна от погледа му.
Той се завтече след него. Бягаше, колкото му държаха краката. Заряза заучения ритъм. Сега се нуждаеше от всичкия въздух, който белите му дробове можеха да поемат, и от силата на всеки мускул, напрегнат в преследване на врага, когото изгаряше от желание да убие.