В случай, че имаше „после“, което беше малко вероятно.
Интуитивно чувстваше, че не е лежал дълго в безсъзнание. Най-много няколко минути. Достатъчно, за да може онзи гадняр Тафт да го повали и да го претърси за оръжия.
Както и да откачи резервните белезници от колана му и да ги използва, за да окове лявата му китка за хубав, солиден корен на мангрово дърво.
„Свършено е с мен“ — помисли си Чан. Но не се страхуваше много. В края на краищата американецът беше професионалист и щеше да го направи бързо.
Той отвори очи. Тафт стоеше пред него — съвсем наблизо. Обаче Чан не можеше да стигне до него.
„После ще ме хвърли в делтата, крокодилът ще дойде и… О, боже!“ Изведнъж осъзна, че всъщност се страхува.
Американецът заговори веднага щом видя, че Чан е дошъл на себе си. Странно, но тонът му не беше враждебен:
— Въоръжил си се до зъби.
Револверът „Ругер“ — едно от оръжията на Чан — небрежно висеше на пръста му.
По всичко личеше, че кучият син щеше да го дразни, преди да натисне спусъка. „Няма да стане. Може да ме убиеш, но няма да ми се подиграваш.“
— По-добре да взема мерки, отколкото после да съжалявам.
— Какво е онова нещо? — попита Тафт. — Ракетохвъргачка ли?
Опитваше се да изглежда хладнокръвен, но Чан виждаше, че американецът кипи от гняв. Проклетият кучи син искаше да размаже лицето му с ръкохватката на пистолета. Чан не го обвиняваше. На негово място и той щеше да изпитва това желание.
— Не се занасяй, Тафт. Това е само пушка.
— Само? По дяволите, това чудо разцепи на две огромно дърво.
— Да. Противотанковите оръдия го правят.
Чан го остави да си представи какво щеше да му се случи, ако го бе уцелил.
Американецът преглътна с усилие.
— На кого му трябва противотанково оръдие?
— На мен.
— За какво ти е?
— Нещата се влошиха.
— Например?
„Например ти, негоднико“ — помисли Чан, но не го каза. Спомни си, че според полицаите психолози, когато престъпникът иска да говори, това е положителен знак, и реши да поддържа разговора.
— Ами, например преди около седем години преследвах открадната хонда. Ченге на име Кумар караше колата ми. Аз седях на задната седалка с гранатомета. Бяхме на магистрала „Букит Тима“. Хондата се движеше със сто и петдесет километра в час. Казах на Кумар да изпревари и да препречи пътя й. Той го направи. Смъкнах стъклото, насочих гранатомета към хондата и натиснах спусъка. Двигателят се разцепи на две. Хей, Тафт, виждал ли си какво става с движещ се с висока скорост автомобил, когато двигателят му експлодира? Красота. Много приятно.
Очите на американеца се разшириха.
— Господи! Ти си извратен.
— Аз убивам престъпници, Тафт. Това ми е работата. И я върша много добре.
— Ти си ненормален.
— Грешиш. Само прилагам закона по начини, които се забелязват. Изпращам послание на лошите типове. Но не съм ненормален. Единственият смахнат тук си ти.
Тафт се ухили. Чан за пръв път го виждаше да се усмихва. И изражението никак не му хареса.
— Щом съм смахнат, защо ти си окованият за дървото?
— Да ти го начукам, Тафт.
— И аз на теб, приятелю мой.
Двамата млъкнаха. Времето, минаваше и единствената мисъл на Чан беше защо Тафт не свършва с него. „Какво чакаш, Тафт? Хайде, направи го.“ Най-сетне американецът рече:
— Ребрата ти са в много лошо състояние. Разбрах това, докато те претърсвах.
Тези думи изненадаха Чан. Както и състрадателния тон, с който бяха произнесени. На каквото и да се дължеше това, единственият начин да се справи с Тафт, беше като му се изсмее в лицето.
— И аз мисля така.
— На гърба ти има дупка от клона.
„Клон?“ Чан вече знаеше какво има предвид Тафт. Стар номер. Фактът, че се бе хванал на него, го накара да изпита желание да вие от срам. Това беше унизителното разкритие, което чакаше злият кучи син.
— Наръгал си ме с шибан клон?
— Да. Забрави ли, че мразя оръжията?
— По дяволите!
— Както и да е, раната не е дълбока. Превързах я, защото кървеше.
— Заври си го отзад, самарянино.
Тафт поклати глава.