— Можеш да ме застреляш.
— Какво? — изкрещя Тафт. — Това да не е тест? Избери един от следните три варианта. Да те оставя на крокодилите! Да те застрелям! Или един от двата!
Американецът бе навел глава и се клатеше напред-назад като човек, изпадащ в нервна криза. „Уязвим е — помисли Чан. — Мога да го притисна и вероятно той ще…“
— Тафт, престани с проклетото хленчене!
Той вдигна глава.
— Какво каза?
— Бръщолевиш като дете.
Тафт стисна зъби и изсъска:
— Не ме наричай дете!
Реакцията му беше интересна. Чан разбра, че го е засегнал, и не можа да устои:
— Защо, Тафт? Не ти ли харесва да те наричат ревливо дете?
— Да ти го начукам!
Лицето му се зачерви.
— Реви и хленчи колкото искаш, приятел. Само не го прави пред мен. Лигавите мамини синчета ми лазят по нервите.
— Не съм лигаво мамино синче.
— По дяволите, синко. Имам счупени ребра. Но да си ме чул да се оплаквам? Истинските мъже не хленчат, Тафт. Те преглъщат горчилката. Искаш ли да знаеш какъв ти е проблемът? Мисля, че…
— Млъкни! Не желая да слушам тъпото ти мнение. За какъв се мислиш, за да ми говориш по този начин?
Чан се стъписа от избухването на Тафт.
— Уместен въпрос. А ти за какъв ме мислиш?
Американецът стисна зъби и се вторачи в Чан.
„Изкарах те от равновесие — помисли Чан. — По дяволите, психолозите имат право. Трябва да насърчаваш престъпниците да говорят.“
11
Изминаха пет минути. Може би повече. Тафт се бе шмугнал в храстите. Чан знаеше, че не е отишъл далеч. Чуваше гласа му — тих и гневен, но не можеше да разбере думите.
„Сам си говори. Побъркан е. Това се вмества в картината.“
Тафт се върна, седна на един пън и започна да барабани с пръсти по коленете си и да диша учестено, като човек, който е пробягал голямо разстояние. Питайки се какъв ли коварен план е измислил кучият син, Чан изръмжа:
— Е?
— Можеш ли да вървиш?
— Няма да стигна далеч.
— Защо ли не съм изненадан? Добре, тогава ще трябва да те нося.
— Няма да стане. Като ме вдигнеш да се кача на мостчето, някое от счупените ребра може да пробие белите ми дробове.
— Чан, казвал ли ти е някой колко си противен?
— Да. Ти. Има и още нещо. Дори да успееш да ме пренесеш, По Кей Сионг и момчетата му чакат на изхода. Първо ще застрелят теб. Това много ще ми хареса. Но после ще пречукат и мен и ще сложат пистолета в твоята ръка. А това вече не ми харесва.
— Кой, по дяволите, е По Кей Сионг? — изкрещя Тафт.
Чан му каза.
Чан не бе виждал някой да се съсредоточава толкова усилено. Струваше му се, че чува как щрака дяволското съзнание на Тафт. Напрежението сякаш образува ореол, едва забележимо сияние на функциониращ мозък. Чан все едно виждаше как американецът разглежда парчетата на ребуса, подрежда ги, търсейки картината, която изобразяват, и ги събира в едно цяло. Беше вълнуващо и едновременно с това изтощително да го наблюдава как мисли.
Чан също потъна в размисъл. Възможно ли бе Тафт да е невинен, както твърдеше? Спорен въпрос. Съмняваше се, дали някой, който не знае какво е пълномощно, би побягнал, ако група въоръжени полицаи нахлуят в стаята му. Можеше да се спори дали при първа възможност би изхвърлил откраднатите оръжия. Спорно бе дори, дали ако му се предоставеше възможност да остави мъчителя си на крокодилите, той ще се опита да го спаси.
Можеше да се спори по всички тези въпроси.
И в такъв случай с Чан бе свършено. Защото, ако Тафт беше само невинен корпоративен служител, дошъл да върши бизнес в Сингапур, тогава съдбата на ченгето, което се опитваше да го убие, щеше да бъде много по-неприятна, отколкото да бъде изяден от крокодили. Влечугите действаха бързо, но правителството бе мълниеносно.
„Виновен е. Невинните не оказват съпротива при арест, не крадат полицейски оръжия, не отвличат стюардеси и не стрелят по таксиметрови шофьори. Виновен си, нещастнико, и аз ще ти видя сметката.“